Мозайка от убийства [bg]

След погребението

Когато се върнах в хотел „Краун“, в трапезарията вече беше пълно. На погребението имаше около четиридесет души, които изглеждаха недостатъчно на гробището, но в залата на хотела, където горяха две камини, обикаляха сервитьори с червено и бяло вино, а на една маса бяха подредени подноси със сандвичи и хлебчета с наденички, атмосферата беше по-скоро празнична — така че дори се бяха присъединили няколко гости от хотела, които нямаха никаква представа кой е починал, но бяха решили, че си струва да се възползват от безплатното вино и храна. Саджид Кан беше там със съпругата си — разпознах я от дигиталната рамка с фотографиите — и ме поздрави, когато влязох. Беше в необичайно жизнерадостно настроение, все едно че просто беше приключил с документацията на бившия си клиент, вместо да го зарови в земята, а пред него се беше отворила една съвсем нова делова възможност. До него стоеше Джеймс Тейлър, който ми промърмори само четири думи, докато минавах покрай тях: — Ще се видим довечера.

Очевидно нямаше търпение да си тръгне.

Открих Чарлс погълнат от разговор с преподобния Том Робсън. Викарият ми се стори много по-едър, отколкото изглеждаше на гробището. Подчертано се извисяваше над Чарлс и останалите гости. Освен това, когато го видях отблизо и дъждът вече не ми пречеше, останах поразена колко непривлекателен беше този човек. Погледът му беше мътен, а чертите на лицето му изглеждаха леко разместени — като на боксьор, който е участвал в прекалено много мачове. Беше свалил свещеническите си одежди. Беше облечен с износено спортно сако с кръпки на ръкавите. Когато ги доближих, той размахваше един наполовина изяден сандвич, за да подчертае думите си:

— … но има села, които просто няма да оцелеят. Така се разделят семейства. Това е напълно неоправдано от морална гледна точка.

Чарлс ми хвърли един леко раздразнен поглед, когато се присъединих към тях.

— Къде изчезна? — попита ме той.

— Видях един познат.

— Не очаквах да си тръгнеш така.

— Да, знам. Но не исках да го оставя да се измъкне, без да поговоря с него.

Чарлс отново се обърна към викария, за да ни представи:

— Това е Том Робсън. Райланд. Разговаряхме за селските къщи, които си купуват хората от големия град, за да ги използват през почивните дни.

Робсън не позволи темата на разговора да се измести.

— Саутуолд, Дънич, Уолбързуик, Орфорд, Шингъл Стрийт — продължи той. — Всички села по крайбрежието.

— Любопитно ми беше вашето слово на погребението — намесих се аз.