Островът на скъпоценностите

Когато сърцата бяха донейде удовлетворени, Шуберт, при когото възвърналият се говор се залови най-напред за служебното, попита:

— Отпуск ли имаш?

— Да, и то за неопределено време.

— О-о, аз ще говоря с комодора да каже на херцога, че трябва да бъдеш с мен на «Тигър».

— Стори го, татко! Да бъда при теб е цяло щастие, а да служа на «Тигър» — най-голямата чест за един моряк. Но стой, ти поздрави ли вече майка?

— Не, нямах време. Тя нали е добре и здрава, милата бригантина?

— Да. Почакай само за миг, аз веднага ще я доведа.

Той се завтече навън към кухнята, където се намираше фрау Хартман.

— Майко, познай бързо кой е тук!

— Как мога да знам?

— Татко! Хем си представи, майорът е знаел, че ще дойде, и ми е измолил отпуск, за да видя най-сетне, най-сетне своя баща. О, каква радост! Майко, хайде по-скоро, татко те чака. Аз междувременно ще изтичам набързо долу до селото. Чичо и леля също трябва да дойдат.

Докато силно зарадваната фрау Хартман свали кухненската престилка и се отправи към стаята на майора, Герд беше вече на път към селото, за да доведе чичо Томас и леля Барбара.

Когато след известно време трите сестри на майора отвориха вратата към работната стая на своя брат, ги блъсна такъв гъст тютюнев дим, че първата им реакция бе да ударят на бяг. Но от непоносимата мъгла достигнаха до ухото им толкова лудешко весели гласове, че те спряха като заковани.

— Ужасно! Тоя пушилник! Като в някоя камина! — простена Дебелата.

— Нетърпимо! О, тези мъже! — изпъшка Дългата.

— Какво става тук? Ние трябва да го знаем! — изпуфтя Късата.

Женското любопитство победи обонятелните им нерви и с едно истинско презрение към смъртта те се втурнаха в задимената неизследваност, където щастливи хора седяха един до друг уловили ръцете си…