Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Фред Булък описа на стария Озбърн външния вид и държането на сина му.
— Влезе смел като сокол — каза Фредерик. — И изтегли всичко до стотинка. За колко ли време ще стигнат няколкостотин лири на човек като него?
Озбърн изрева със страшно проклятие, че малко го интересувало кога и как щял да изразходва Джордж парите. Понастоящем Фредерик вечеряше всеки ден на Ръсъл Скуеър. Общо взето, Джордж остана много доволен от свършената през деня работа. Той нареди да опаковат бързо всичкия му багаж и екипировката, а след това плати всички покупки на Амелия с чекове до агентите си и с щедростта на лорд.
Глава XXVII
В която Амелия се присъединява към своя полк
Когато прекрасната карета на Джордж спря пред вратата на хана в Четъм, първото нещо, което Амелия разпозна, беше приятелското лице на капитан Добин, който в продължение на цял час крачеше надолу-нагоре по улицата, като очакваше пристигането на своите близки. С патронташ на мундира си, с ален пояс и със сабя, капитанът бе добил истински военен вид, който караше Джоз да се чувствува горд, че има такъв познат, и едрият цивилен го поздрави със сърдечност, съвсем различна от онази, с която Джоз даряваше приятеля си в Брайтън и на Бонд Стрийт.
Заедно с капитана беше и подпоручик Стъбл. И когато файтонът приближи към хана, последният избухна във възклицания: «Бога ми! Какво хубаво момиче!», изразявайки по този начин възторга си от избора на Джордж. И наистина, облечена във венчалната си пелерина, с розовите панделки и с поруменяло от бързото пътуване и чистия въздух лице, тя изглеждаше толкова свежа и хубава, че напълно оправдаваше комплимента на подпоручика. Добин му беше много признателен за това. Като пристъпи напред, за да помогне на дамата да слезе от файтона, Стъбл видя каква хубава малка ръчичка му подаде тя и какво прекрасно мъничко, краче заситни по стъпалата. Той цял се изчерви и направи най-хубавия поклон, на който беше способен. Като забеляза номера на полка, избродиран на шапката на подпоручика, Амелия му отвърна с мила усмивка и реверанс, които просто убиха младия момък на място. От този ден нататък Добин започна да се държи много мило с мистър Стъбл, като го насърчаваше да говори за Амелия през време на разходките им и когато си правеха посещения един другиму в квартирите. Изобщо между всички честни младежи на… полк стана модно да обожават и да се възхищават от младата мисис Озбърн. Простичкото й безизкуствено държане и скромната й любезност покориха всички непокварени сърца; и тази нейна простота и нежност не могат да се опишат с думи. Но кой не долавя тези качества у този род жени и кой не съзира в тях всякакви добродетели, макар и те да не ви казват нищо друго, освен, че за следния кадрил са заети или пък че времето е топло? Джордж, който винаги бе героят на своя полк, сега се издигна страшно много в очите на младежите поради това, че се беше оженил за туй клето младо създание и че си беше избрал такава мила и добра съпруга.
Във всекидневната, където се очакваше да пристигнат пътниците, за голямо свое учудване Амелия намери писмо, адресирано до мисис капитан Озбърн. То бе триъгълна записчица на розова хартия, по която изобилствуваше светлосин восък и чийто печат представляваше гълъб и маслинена клонка. Бе написана с много едър, но неустановен женски почерк.
— Това е твърдата ръка на Пеги О’Дауд — каза Джордж смеейки се, — познавам по печата.
И наистина бележката беше от мисис майор О’Дауд, която молеше мисис Озбърн да й достави удоволствие с присъствието си още същата вечер и да отиде у тях, където ще се събере малка приятелска компания.
— Трябва да отидеш — каза Джордж. — Там ще се запознаеш с целия полк. О’Дауд командува полка, а Пеги командува О’Дауд.
Но те нямаха много време да се радват на писмото на мисис О’Дауд, тъй като вратата се отвори широко и една пълна, весела дама, с костюм за езда, следвана от един-двама офицери от полка, влезе в стаята.
— Просто не можех да дочакам, докато стане време за чая. Джордж, приятелю, представи ме на съпругата си. Госпожо, много се радвам, че ви виждам, и че мога да ви запозная с моя съпруг, майор О’Дауд. — С тези думи веселата дама с костюма за езда грабна с голяма топлота ръката на Амелия и тя веднага разбра, че пред нея стои жената, на която съпругът й тъй често се беше подигравал. — Вие често сте слушали за мене от онзи ваш съпруг там — каза жената с много голяма живост.
— Често сте слушали за нея — повтори като ехо съпругът й, майорът.