Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Този път случаят не беше извънреден. Поул тъкмо се беше задълбочила в някакъв мелсенски философски трактат. Аз й намекнах, че вече близо два дни не сме хапвали и залък. Зимата вече си отиваше и можех спокойно да приема облика на вълк и да си хвана две-три полски мишки някъде навън, но всъщност адски ми се искаше да хапна нещо сготвено добре. Полските мишки са вкусни, но по-голямата част от тях се състои от кожа и кости, а това не е Бог знае колко питателно за едно едро животно.
— Ама че си досадник — промърмори Поулгара и без дори да вдигне поглед от книгата си, реши моя проблем. Вярно, решението си беше доста немарливо, но мисля, че го направи по-скоро нарочно, за да си върне за разсейването.
Върху кухненската маса лежеше куп прясно одрано и разфасовано месо — телешко, както се оказа. Поулгара бе оставила „дребните“ подробности като начин на приготовление и подправки на мене.
Захапах доста силно долната си устна.
— Много ти благодаря — казах с възможно най-отровния тон, който успях да докарам.
— О, за нищо — отвърна тя абсолютно невъзмутимо, без дори да ме погледне.
Двадесет и четвърта глава
Светът извън Долината се променяше. В това, естествено, няма нищо странно — светът се променя непрекъснато. Единствената разлика този път бе, че ние забелязвахме промяната. Просторното поле на север никога досега не бе населено, ако не се брояха дивите коне и добитъка. Сега обаче там се бяха настанили алгари.
Винаги съм харесвал Алгар Леката стъпка. Той определено беше най-интелигентният сред синовете на Черек. Фактът, че никога не съм го чувал да си отваря устата напразно, е сигурно доказателство за това. Подозирам, че ако беше първороден син, нямаше въобще да се налага да разцепваме Алория. С това, разбира се, не целя да хвърлям камъни в градината на Драс. Бичия врат беше определено един от най-смелите мъже, които някога съм познавал, но просто мисленето не бе сред любимите му занимания. Може би това се дължи отчасти на впечатляващата му физика.
Кръстоските, с които Алгар се занимаваше вече години наред, бяха започнали да дават своите първи, наистина задоволителни резултати и сега повечето от хората му яздеха прекрасни, едри, издръжливи и не на последно място доста бързи коне. Междувременно той се бе сетил да кръстоса още доста мършавите алорнски кравички с подходящи образци от дивите говеда и резултатът беше също впечатляващ.
Алгарите бяха съвсем поносими съседи, което ще рече, че не ни досаждаха. Леката стъпка редовно пращаше вестоносци в Долината, за да ни държи в течение на събитията, но иначе хората му не ни закачаха за нищо.
Около две години след сватбата на Белдаран — в края на пролетта, ако не ме лъже паметта — Алгар лично дойде да ни навести заедно с братовчед си Анрак.
— Добри новини, Белгарат — изрева Анрак още при входа на моята кула. — На път си да станеш дядо.
— Крайно време беше — викнах му аз отгоре. — Хайде, качвайте се и двамата.
Отидох до преддверието, за да кажа на вратата да се отвори.
— Кога се очаква Белдаран да роди? — попитах ги още щом се появиха горе.
— След около месец — отвърна ми Анрак. — Тя иска ти и сестра й да дойдете на Острова. Дамите май обичат родата им да е около тях при първото раждане.
Той се огледа наоколо.
— Къде е лейди Поулгара?
— На гости на близнаците е — отговорих аз. — Ще се върне след малко. Седнете, господа. Ще донеса пиво. Мисля, че си имаме повод за едно малко тържество.
Седнахме и си говорихме през по-голямата част от следобеда. По някое време се върна и Поулгара. Тя прие новината спокойно, което доста ме изненада. „Трябва да си стегнем бързо багажа“ май беше всичко, което каза преди вечеря. Имам сериозни подозрения, че тя вече знаеше за бременността на сестра си.
— Доведох коне — каза тихо Алгар.
— Чудесно — отбеляза Поулгара, — пътуването е дълго.
— Ти яздила ли си досега? — попитах я аз.
— Не.
— Не се свиква толкова лесно — предупреди я Алгар.
— Мисля, че ще се справя, Алгар.
— Ще видим.
Може би трябваше да обърна повече внимание на предупредителната нотка в гласа му. Аз лично почти не бях яздил. Преди Алгар да се заеме с тяхната кръстоска, конете бяха толкова дребни, че винаги ми се е струвало, че мога да стигна по-бързо пеш. Потеглихме рано на другата сутрин и по пладне вече наистина съжалявах, че не съм тръгнал пеш. Още тогава алгарските седла бяха може би най-добрите в света, което не ги правеше по-малко твърди. Всяко следващо подрусване от лекия тръс, в който бяхме подкарали конете си, увеличаваше болката все повече и повече. За да добиете ясна представа за страданието, на което бях подложен, ще уточня само, че няколко дни след пристигането ни на Острова се храних прав.