Белгарат — магьосникът

Заведох я в онази част на кулата, която бях посветил на своите научни занимания. Никога дори не съм се замислял дали да не изградя вътрешни стени, затова жизненото пространство на моята кула представлява една доста голяма стая, разделена на различни кътове. Седнахме на работната ми маса, покрита с небрежно разхвърляни ръкописи, книги и странни дребни машинарии.

— Като начало — започнах аз, — ние сме различни.

— Колко странно. Как не съм го забелязала!

— Говоря сериозно, Поул. Това, което наричаме „способност“, се проявява у всеки от нас по различен начин. Белдин може да прави неща, които аз дори не бих опитал. Другите също имат своите „специалитети“. Аз мога да ти дам основата, но оттам нататък ще трябва да се оправяш сама. Твоята специална способност ще се развие в зависимост от начина, по който е устроено съзнанието ти. Хората обичат да бръщолевят за магия, но повечето от тези приказки са врели-некипели. Всъщност всичко идва оттам, че всеки от нас мисли различно. Това имах предвид, когато ти казах, че ще трябва да се оправяш сама.

— Тогава защо ми е нужно да знам да чета? Щом съм толкова уникална, на какво биха могли да ме научат книгите?

— Това просто ще ускори нещата, Поул. Колкото и дълго да живееш, времето никога няма да ти стигне, за да провериш и преосмислиш всяка идея, хрумвала някога на някого. Ето затова ни е нужно да четем — за да спестим време.

— А как ще разбера кои идеи си струват да бъдат премислени?

— Няма как, поне от самото начало. В движение ще отсяваш просото от плявата.

— Но това ще бъде моето собствено мнение.

— Да, това е единственият начин.

— Ами ако се окаже, че греша?

— Това е риск, който ще трябва да поемеш. — Облегнах се на стола си. — Няма неоспорими истини, Поул. Ако имаше, животът безспорно щеше да е по-прост, но нещата не стоят така.

— Е, сега те спипах натясно, старче — заяви Поулгара с доволна усмивка. Тя винаги е обожавала споровете. — Има неща, които знаем със сигурност.

— Нима? Назови ми едно.

— Слънцето ще изгрее утре сутрин.

— Защо?

— Защото винаги досега го е правило.

— А това значи ли, че утре непременно ще го направи отново?

По лицето й пробягна сянка на съмнение.

— Но то ще изгрее, нали?

— Най-вероятно, но не можем да бъдем абсолютно сигурни в това. Решиш ли веднъж, че нещо е абсолютно вярно, ти ограничаваш съзнанието си, а ограниченото съзнание няма да те отведе до никъде. Подлагай всичко на съмнение, Поул. Ето там е смисълът на обучението.

— Това ще отнеме повече време, отколкото си мислех.

— Най-вероятно — да. Ще започваме ли тогава?

Поул винаги е имала нужда от добро основание, за да се захване с нещо. Щом веднъж се убеди, че четенето е важно, тя се научи да чете за учудващо кратко време и освен това ставаше все по-добра с всеки изминал ден. Може би това се дължи отчасти на очите й. Аз чета по-бързо от повечето хора, тъй като мога да схвана значението на цял ред с един-единствен поглед. Поул схваща по същия начин цели абзаци. Ако някога сте виждали моята дъщеря да чете, не се оставяйте да бъдете заблудени от начина, по който прелиства набързо страниците. Поул определено не чете по „диагоналната система“. Нито една думичка не й убягва. Тя изяде с кориците цялата ми библиотека за не повече от година. После се прехвърли на тази на Белдин, което си беше сериозно предизвикателство, защото библиотеката на моя гърбав побратим е, доколкото знам, най-голямата в света.