Белгарат — магьосникът

Ръцете на Рива трепереха ужасно, когато се пресегна, за да поеме своя син.

— Дръж му главицата — тросна му се Поулгара.

Той подложи едната от огромните си лапи под главата на детето. Коленете му трепереха неудържимо.

— Я по-добре седни — каза му Поулгара.

Кралят се отпусна в близкия стол с лице бледо като восък.

— Мъже! — отсече дъщеря ми.

После се завъртя на пръсти и се върна обратно в стаята.

Моят внук изгледа доста мрачно баща си. Очите му бяха ярко сини и изглеждаха далеч по-спокойни от тези на държащия го на ръце гигант. След няколко минути Желязната Хватка приключи с онзи странен оглед, който държат да направят всички родители. Не знам защо за всички е толкова важно да преброят пръстчетата на детето.

— Я вижте само какви са му мънички нокътчетата? — възкликна Рива.

Това е другото нещо, от което се стряскат обикновено бащите. Интересно какво очакват — бебето им да се роди с нокти на граблива птица?

— Белгарат — каза глухо Рива, — той е обезобразен!

Погледнах към бебето.

— На мен ми изглежда съвсем нормален.

— Има белег върху дясната му длан! — Рива разтвори внимателно малките пръстчета, за да ми покаже.

Белегът, разбира се, не беше голям — просто едва забележимо бяло петънце.

— О — казах аз. — Не се притеснявай за това. Белегът трябва да е там.

— Какво?

— Погледни собствената си ръка, Рива — казах аз търпеливо.

Той разтвори бавно масивната си дясна длан.

— Но това е белег от изгаряне. Получих го, когато взех Сферата за пръв път в ръка и тя още не ме познаваше.

— А заболя ли те от изгарянето?

— Не си спомням. Бях малко превъзбуден тогава. Торак беше в съседната стая, а аз не бях съвсем сигурен дали наистина е заспал.

— Това не е изгаряне, Рива. Сферата вече знаеше кой си и не би те наранила за нищо на света. Тя просто те е белязала. Твоят син е белязан по същия начин, защото ще бъде следващият Пазител. Свиквай с този белег. Той ще бъде част от твоя род още много, много време.

— Колко странно! Ти откъде научи за това?

Свих рамене.

— Алдур ми каза — отвърнах.

Това беше най-лесният начин да се измъкна, макар да не беше самата истина. Не знаех нищо за белега, преди да го видя, но още щом го мернах, вече бях абсолютно наясно с неговото значение. Явно по времето, когато в главата ми живееше онзи странен приятел, бях получил, без да го усетя, огромно количество информация. Единствената неприятна част във всичко това беше фактът, че „прозренията“ не изплуваха на повърхността преди някое конкретно събитие или проблем да ги е принудило да го сторят. По същата причина белегът на ръчичката на моя внук ми „напомни“, че трябва да свърша още нещо. То обаче трябваше да почака, защото малко след това в стаята влезе Поулгара.

— Дай ми го — каза тя на Рива.

— Защо? — в гласа на Желязната Хватка се промъкна собственическа нотка.

— Защото е време да го нахраним. Мисля, че е по-добре Белдаран да се погрижи за това, освен ако ти не искаш да опиташ сам.

Рива се изчерви и бързо й връчи бебето. Успях да се заема с моята малка задачка едва на следващата сутрин. Не мисля, че бебето бе спало кой знае колко предишната вечер. Всеки искаше да го подържи. А то го понесе съвсем нормално. Моят внук беше едно необичайно послушно бебе. Не се цупеше, не плачеше, просто оглеждаше всички ни с онова адски сериозно изражение. Дори аз успях да го подържа — за малко. Взех го на ръце и му махнах. Той ми се усмихна. Не знам защо, но тази усмивка ме изпълни с неописуемо удоволствие.