Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
— Има ли някакъв смисъл да замесваме нийсанците или марагите? — попита Рива.
— Може би няма да е зле най-малкото да им го предложим — казах аз. — Сегашната Селмисра е една доста интелигентна млада жена и освен това е загрижена за нашествието на ангараките не по-малко от нас. От марагите няма да има голяма полза. Те не са Бог знае колко и нека си го кажем направо, са просто едни канибали, които изнервят всички наоколо.
Белдин се изсмя по неговия си гаден начин.
— Кажи им тогава да почнат да ядат ангараки. Нека да поизнервим мургите.
— Мисля, че няма да е зле да се стягаме за прибиране по домовете — каза Черек, докато се надигаше от стола си. — Сватбата приключи, а ако малорийците наистина се канят да ни дойдат на гости, няма да е зле да сме готови да ги посрещнем, както се полага.
И с това в общи линии приключи първият Съвет на Алорните.
— Винаги ли е толкова забавно? — попита ме Поулгара, докато се прибирахме обратно в покоите си.
— Забавно ли? Да не би да съм задрямал по някое време?
— Политиката, татко — обясни ми тя. — Толкова е интересно да се опитваш да отгатнеш какво е замислила другата страна.
— Е, това специално винаги ми е било интересно и на мене.
— Тогава наистина трябва да си мой баща. Та политиката е още по-забавна дори от това да водиш цяло стадо млади празноглавци за носа и да караш коленете им да омекват само с едно изпърхване на клепки.
— Ти си жестока жена, Поулгара.
— Радвам се, че си наясно с това, татко. Въобще няма да ми е забавно, ако те спипам неподготвен.
Тя ме дари с една от онези нейни неразгадаеми малки усмивчици.
— Внимавай с мен, татко — предупреди ме собствената ми дъщеря. — Аз съм поне толкова опасна, колкото сте ти и Торак.
Каза го, Поул, хич не се опитвай да отричаш.
Раздялата с Белдаран определено не беше сред щастливите мигове в живота ни. Любовта към моята златокоса щерка бе именно онази връзка, която бе спасила разсъдъка ми, а връзката на Поулгара с нейната сестра-близначка беше далеч по-сложна, отколкото си мислех тогава.
Двамата с Белдин си поприказвахме надълго и широко преди да се разделим. Той обеща да ме подхранва непрекъснато с новини от Малория, но аз си имах някои съмнения относно причините, които го караха да се върне обратно в страната на ангараките. Струваше ми се, че иска да прекоси отново морето, за да довърши прекъснатия без време разговор с Урвон, да не говорим за шанса да се срещне със Зедар на някое забравено от Бога място. Белдин е противник, който не бих искал да имам.
Пожелах му късмет от все сърце. Винаги съм го обичал повече, отколкото бих могъл да обичам кръвен брат.
И тъй, Белдин се отдалечи с уверени, небрежни — а защо не и грациозни — махове на могъщите си криле и изчезна отвъд южния хоризонт. Ние с Поул поехме към дома по далеч по-скромен начин. Мечото рамо отплава към родния бряг на борда на онзи негов опасно тесен боен кораб. Макар да съм участвал в проектирането им, аз не си падам по корабите на Черек. Те са доста бързи, спор няма, но всеки път, когато се кача на борда им, имам чувството, че ей сега ще се преобърнат. Сигурен съм, че Силк ме разбира чудесно, макар същото да не може да се каже за Барак.
Ние с Поул не бързахме да се приберем в Долината. Нямаше за какво толкова да бързаме. По някакъв необясним начин сватбата на Белдаран бе успяла да ни помири. Никой от нас не го споменаваше гласно, но очевидно можехме да разчитаме само един на друг при запълването на огромната празнина, която току-що бе зейнала в сърцата ни. Поулгара, естествено, продължаваше да ме жилва от време на време с някоя остроумна забележка, но „ухапванията“ й вече бяха загубили отровното си жило.
Прибрахме се някъде към средата на лятото и първата си седмица у дома посветихме на това да дадем на близнаците възможно най-пълно описание на събитията около празненството и новите завоевания на Поул. Убеден съм, че забелязаха настъпилата у нея промяна още щом се появи на прага им, но явно решиха да не раздуват излишно темата.
После двамата с дъщеря ми се настанихме уютно в собствения си дом. Веднъж, малко след като бяхме вечеряли, Поулгара спомена за нещо, което бе тормозило мен самия от доста време. Доколкото си спомням, тъкмо миехме съдовете. Аз лично особено обичам да подсушавам съдове, защото те и без друго сами си изсъхват, ако ги оставиш на подходящото място. Поулгара, обаче, се нахвърля на всяка домакинска работа със страст, която не спира да ме учудва след толкова време, прекарано заедно. Та онази вечер аз просто измих чиниите и я оставих да се „забавлява“ с подсушаването.