Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Специално се подготвих да ги шамаросам за това идейно възпитание така (малко от Дидро): „Какво значи — човек се нахваща да става писател? Значи той дръзко заявява, че се залавя, тъй да се каже, с идейното възпитание на другите хора и върши това чрез книги. А какво значи — идейно да се възпитават писатели? Двойна дързост. Щом е тъй, не повдигайте въпроса, не свиквайте заседания, а напишете книга — ние ще се просълзим, ще ни просветне: ах, ето как трябвало да пишем, а ние, глупаците, бродим в мрака!…“ — Приготвих го, но в бързината го забравих, много малко време ми оставаше.
Дойдох в СП преди определения час, 5–7 минути по-рано, за да не ми се наложи да пиша на коляно, ако ще трябва да пиша, а да си завардя място край единствената там кръгла масичка, да се настаня на нея с всичките си цветни химикалки. (Отдавна чаках изключване и се канех да донеса диктофон на заседанието, и щях да го донеса! — ама нали не става дума за изключване, а само за „идейно възпитание“. Но и с химикалките май нямаше защо да бързам: цял час преди събранието винаги започват да се навъртат рязански писатели, вкъщи няма какво да правят, а тук — я, празна стая, и само седи на перваза на прозореца Василий Матушкин — един такъв благообразен, кръглолик, добро руско лице, вече пенсионер, тъкмо той през дните на хрушчовския бум лично ме издири, лично ме мъкнеше да попълвам формулярите за СП, толкова се радваше на „Иван Денисович“, казваше, че за него това бил важен езиков урок. Ръкувам се с него.
— Здравейте, Васил Семьонич! Да не би да го отложат?
Отвръща ми важно, без да слиза от перваза на прозореца:
— Защо? Ще се състои.
— Ама кога ще се съберат?
— Ще се събераат.
Един такъв оклюман и си отмества очите. Само двамата с него сме, други хора няма, какво му струваше да ми прошепне, да ми каже? — не, мълчи, проклетникът. Повеждам с него учтив разговор: вие, казвам, нова пиеса сте написали и пак областният театър я поставя… Масата май няма да ми потрябва, но за всеки случай я заех.
А — никой не идва. До последната минута! И изведнъж — всичките едновременно и дори повече от всичките — нахълтват с голяма скорост и не забелязвам, че всички вече са се съблекли, никой не е с палто и шапка, а обикновено чак тук ги свалят.
(Как са ги събирали и подготвяли — научих после. Секретарят на рязанската писателска организация (от седем души) Ернст Сафонов точно предчувстваше и песимистично ми казваше лятос, че цялата процедура ще я прокарат чрез него. В СП на РСФСР той се запънал срещу изключването ми. Но зав.-отдел „Пропаганда“ на рязанския обком на партията Шестопалов го настигнал и в болницата след операция и безуспешно се опитвал да изтръгне съгласието му там. (Заради съпротивата си Сафонов после дълги години влачеше партийно мъмрене.) На 4 ноември още заранта Шестопалов викнал четирима писатели в обкома и на всеки втълпявал, че трябва да бъда изключен. Но това й е лошото на цифрата 7, че 4 не правят две трети от нея. И тъй, за да има кворум, трябвало да докарат още един, пети, писател — Николай Родин от гр. Касимов. Той е на 200 километра от Рязан, по изровени пътища, и Родин наистина лежал с висока температура, очевидно с пневмония. И по телефонна команда от областния комитет секретарят на касимовския райком принудил Родин да се качи на райкомовската кола. Но Родин се върнал, казал, че може да умре из пътя (шофьорът съжалил Родин, нарушил партийната дисциплина). Секретарят на райкома се разгневил: „По пътя има четири болници, ще се отбивате при лекарите!“ — и повторно ги натирил. Родин сколасал да пристигне за заседанието на „партгрупата“ — петима партийни писатели (тоест всички освен мен), където секретарят по пропагандата Кожевников още ги кандърдисвал, наставлявал и се уверявал, че те ще го послушат. Именно оттам след един час те всичките нахълтаха в писателската стая. (Заб. от 1978 г.))
Нижат се един след друг и макар че могат да отминат моята маса, всички писатели се отбиват и се ръкуват с мен — и Родин (на нищо не прилича, болен, над 38 градуса, разпитвам го, ахкам, ама защо сте пристигнали?), и Баранов, хитра лисица (неотдавна: „Може ли да нося в Ростов много здраве от ваше име? Там ми завиждат, че се срещам с вас“), и Левченко — открита душа, просто момче, и Женя Маркин — млад, прекалено мързелив и прекалено авангарден за Рязан поет. Ето го и Таурин, представителя на секретариата на РСФСР, почтително ми се представя, почтително се ръкува с мен. Не, никакво изключване няма да има. А ето че се задава още някакъв сияещ, радостен, охранен гад, и той идва при мен, и той направо радостно ми раздрусва ръката — сигурно днес празнува нещо! Стискам му ръката и аз. А кой е — не знам. Останалите не се здрависват. Насядахме, брей — 12 души, а членовете на СП са само б, другите си външни лица.