Гробище за домашни любимци

— Много хитро — каза Луис. — Благодаря за идеята.

— Няма защо. Трябва ли ти още нещо?

— Да — кирка, гребло и лопата. Греблото да е с къса, а лопатата — с дълга дръжка. Освен това искам и здраво въже, дълго около три метра, чифт работни ръкавици и парче брезент с размери два на два.

— Разполагаме с всичко това — изчурулика продавачът.

— Налага ми се да копая септична яма — обясни Луис. — Изглежда, че съм нарушил общинския правилник, освен това някои от съседите ми са адски любопитни. Всъщност не съм сигурен дали няма да ме пипнат дори ако затъмня фенерчето, но все пак съм длъжен да опитам. Чака ме голяма глоба, ако ме заловят.

— Ох, горкичкият! — съчувствено възкликна продавачът. — И да не забравиш да си вземеш щипка за пране, за да запушиш носа си.

Луис учтиво се разсмя. Покупките му възлизаха на петдесет и осем долара и шейсет цента. Плати в брой.

Комбито се отваряше отгоре и Луис не смееше да се върне в Лъдлоу с лопатата, кирката и с греблото. Джъд се радваше на отлично зрение и на остър ум. Положително щеше да се досети какво е намислил приятелят му.

Внезапно му хрумна, че няма защо да отива в Лъдлоу. Върна се в Бангор по моста Чембърлейн и нае стая в „Хауърд Джонсън“ на „Одлин Роуд“. Отново избра хотел, който се намираше близо до летището и до гробището, където беше погребан сина му. Регистрира се под името Дий Дий Рамон и отново плати в брой.

Опита се да подремне, като си казваше, че има нужда от почивката, предвид тежката нощ, която го очакваше. Или, както пишеха във викторианските романи, предстоеше му „черна работа“, много работа и все „черна“, че щеше да му държи влага цял живот.

Но умът му отказваше да заспи.

Бе оставил портфейла си, монетите и ключовете на нощното шкафче; лежеше напълно облечен (беше свалил само обувките си) скръстил ръце на тила си, в безличното хотелско легло; на стената над него бе окачена безвкусна репродукция, изобразяваща живописно старо пристанище в Нова Англия, към живописния кей, на което бяха привързани живописни лодки. Странното усещане за студенина не го напускаше; чувстваше се напълно изолиран от семейството си, от работата си, от познатата среда. Стаята, в която лежеше, можеше да се намира в който и да е мотел от веригата на „Хауърд Джонсън“ по света — в Сан Диего, в Дъблин, в Бангкок или на Вирджинските острови. Все едно, че се намираше в празно пространство; само от време на време през ума му минаваше една и съща странна мисъл: много преди да съзре познатите места и лица, ще види сина си.

Непрекъснато си приповтаряше предварително начертания план. Преценяваше всички възможности и търсеше слаби места. При това отлично разбираше, че се движи върху тясна греда, прехвърлена над бездната на безумието. Усещаше, че е на границата на лудостта, тя го обгръщаше изцяло, сякаш пърхаше около него с крилете на златооки бухали, отправили се на нощен лов.

Дочу отдалеч гласа на Том Ръш: „О, смърт, ръцете ти студени… се вкопчват в моите колене… ти връхлетя отнасяйки любимо същество… кога ще дойде моят ред?“

Лудост. Лудостта го преследваше, дебнеше го, опитваше се да го завладее.