Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
През втората половина на този вектор ръцете и на двамата пилоти бяха заети, тъй като напречният вятър ги отнасяше на югоизток, а корпусът подскачаше от яростното движение на облаците. В други случаи, когато возеха богаташи при такива неприятни условия, пътниците обикновено мърмореха високо. Сега откъм затъмнения фюзелаж не се чу нито звук. Тъй като мъглата над пустинната земя беше много гъста, пилотите преминаха на инфрачервено наблюдение, като се надяваха, че компютърният гений на жената не е пропуснал някой остър връх. Когато прозорците на кабината започнаха да се проясняват, Доусън посегна към бутона на чистачките, но Берг хвана ръката му.
— Това е пясък, Джо.
— Боже мили!
— Издига се от пустинята.
— Страхотно. Ей сега излизам да поставя филтри на двигателите.
— Спокойно, господин Доусън — обади се Мартина. — Ще се измъкнем от пясъчния облак след триста метра.
Доусън стисна до побеляване на кокалчетата щурвала, но не от страх, а от яд. Искаше му се да изправи фолкъна на опашка, за да се търкулне тази кучка презглава.
Но тя отново се оказа права. Внезапно излязоха от облаците и макар пясъкът още да удряше по стъклата и вятърът да не ги изостави, острите контури на повърхността се виждаха ясно. Вдясно се извиваше ниска камениста планинска верига, която приличаше на изпечен банан. Вляво безкрайните ниски кафеникави вълни се подчертаваха от дълги овални дюни. Пустинята изглеждаше безобидна от тази височина, но сенките показваха, че дюните са огромни.
Една много тясна черна ивица следваше извивките на планината и изчезваше в далечината. По цялата панорама имаше може би пет светлинки, сочещи цивилизовани поселища. Можеше да са градове, хотели или най-вероятно бедуински огньове.
— Направете завоя — изкомандва Мартина.
Самолетът се наклони леко вдясно и зави на четиридесет и пет градуса към следващия вектор. После се изправи, разтресен от страничния вятър.
— Имате шестдесет и една морски мили до кацането — каза тя. — Заемете се с управлението.
— И аз си имам майка — изсумтя Доусън. Този път не успя да се сдържи.
За негово учудване жената се изсмя.
— Браво — каза тя. — Дай ми честота едно-едно-едно точка две.
Доусън й подаде микрофона. Тя започна да говори, този път на арабски, докато той изпъна врат, търсейки да зърне светлините на писта. Нищо. Само тази черна лента между планините и дюните.
— Къде е пистата, госпожо? — Вече хич не му пукаше за правилата на „Джетстар“ по отношение на пътниците.
— Ще я видите след минута — каза Мартина. — Без завой и вектор на насочване. Ще кацнете право напред. Но ще ви трябват параваните.
Доусън обърна глава и я изгледа. Крилете на фолкъна бяха екипирани с допълнителни елерони, наречени „паравани“, намиращи се в предната част. Използваха се само при съвсем къси писти за кацане. Мартина, хванала микрофона, го изгледа, наклонила глава като невинна ученичка.
— Колко е дълга пистата? — попита той.
— Достатъчно.
— Не е ли летище?
— Не в смисъла, който ти разбираш.
— Няма ли кула за управление на полетите?
— Представлява двупосочно шосе. Достатъчно широко, право и напълно приемливо — отвърна тя.
Той я изгледа за миг, а после обърна глава към уредите. Върху лицето му беше изписана решителност. Когато хвърли поглед към Берг, лекото поклащане на главата потвърди решението му.
— Няма да го направя, госпожо — каза Доусън.
— Няма ли? — В гласа й прозвуча любопитство.
— Не — заяви той твърдо. — Не сте предупредили „Джетстар“ за подобно нещо. Не е вписано в договора.
— Разбирам — замислено произнесе Мартина. — Добре тогава. Ще бъдеш ли така любезен да усилиш малко звука на говорителя?
Берг завъртя копчето. Усмихна се. Бяха победили. Доусън вече започна да прави широк ляв завой. Насочваха се обратно на север.
Мартина заговори в микрофона.
— Скорпион, тук е Оса. Ако ме чуваш, моля, отговори на английски. Край.
— Оса, тук Скорпион — отговори глас със силен акцент, прекъсван от пукането на връзката. — Чувам те високо и ясно. Край.
— Кажи ми, Скорпион — спокойно заговори тя. — Самолетът е „Фолкън“–900. Познаваш ли този модел?
— О, да, мадам — отговори с ентусиазъм гласът.
„О, да, мадам“ — мълчаливо повтори Доусън. Вече наистина му беше писнало от тази игра.