Потомците на Шанара

Влечугото бе избутано до края на терасата и след това тласнато В бездната. Задачата беше тежка, но Падишар не искаше да търпи присъствието му на терасата миг повече от необходимото. Използваха въжета и греди и въпреки това им отне цяла сутрин. Морган работи с тях без да проговори, опитвайки се да разбере какво му се бе случило.

Накрая го осъзна. Работата го измори, но мисълта му стана по-ясна. Виновен бе Мечът на Лий, или по-точно магията, която някога съдържаше. Нейната загуба го бе накарала да бъде такъв нерешителен и изплашен. Когато откри силата на меча реши, че е непобедим. Усетът за тази мощ бе нещо, което никога не бе изпитвал нито мислеше, че е възможно. С тази сила под негов контрол можеше да направи всичко. Все още си спомняше какво беше да стои на практика сам срещу Призраците в Дупката: невероятно чудо. Но и изтощително. Всеки път, когато призоваваше мощта му, силата сякаш вземаше по нещо от него.

Когато изгуби Меча на Лий, осъзна колко много всъщност му бе отнето. Почти веднага усети промяна в себе си. Падишар настояваше, че греши, че ще се излекува и с времето ще стане това, което е бил. Сега знаеше, че не е така. Никога нямаше да се изцери — поне не напълно. След като веднъж бе използвал магията, промяната беше необратима. Без нея вече не бе същия човек. Въпреки че я бе притежавал за кратко, струваше му се, че винаги е живял с нея, жадуваше да си я Върне. Без нея беше загубен, объркан и уплашен. Ето защо не бе посмял да се включи в битката с Влечугото. Не защото не знаеше какво и как да направи, а защото вече не можеше да призове магията на помощ.

Признавайки, че всичко това си има цена, не мислеше да се предава. Продължи да работи като машина без чувства и не предполагаше, че мисълта за загубената магия така ще го парализира. Скри се в мислите си с надеждата, че никой, особено Падишар Крийл, няма да забележи провала му. Плашеше се от мисълта, че това може отново да се случи.

След малко откри, че мисли за Пар. Преди никога не се бе замислял какво му коства да се бори със собствената си магия. Осъзна го едва след като разбра какво е била за него магията на Меча на Лий. Как приятелят му бе свикнал да живее несигурността за силата на молитвената песен? Как се бе чувствал, когато тя му изневеряваше толкова често по пътя им към Аланон? Как бе успял да приеме слабостта си? Това, че Пар бе намерил някакъв начин, даде на Морган нови сили.

До обяд Влечугото бе изхвърлено и възстановени почти всички щети по лагера. Дъждът накрая спря, а бурята отмина на изток към Драконовите зъби. Облаците се разтвориха и слънчевата светлина се прокрадна на ивици помежду им като огря зеленината на Хълмовете Парма. Мъглата се вдигна и остана само подгизналата сребриста покривка върху всичко наоколо.

Федерацията веднага придвижи напред катапулти и обсадни кули и поднови атаката на Издатината. Катапултите изхвърляха камъни, а стрелците поддържаха постоянен огън към бунтовническия лагер. Не беше правен опит да се изкачи скалата, а само се обстрелваше предният край на терасата. Това продължи и през нощта — постоянно и монотонно. Бунтовниците не можеха да го спрат — нападателите бяха твърде далече и добре защитени. Извън пещерите не беше безопасно. Очевидно загубата на Влечугото не беше разколебала Федерацията. Всичко това щеше да продължи, докато силите на защитниците бъдат отслабени дотолкова, че позициите им да бъдат превзети с директна атака. Дори това да отнемеше дни, седмици или месеци, краят щеше да е един и същ. Федералната армия бе готова да чака.