Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Щастие? — каза Фелзингер. — Какво е щастие, Петровна? В какво се състои човешкото щастие?
— Парите и властта — ето щастието. Друго няма. За него постоянно бленуват хората. За този идеал те жертвуват най-милото и най-святото.
— Добре тогава, ще се запозная с този демон, носещ името злато. Ще отида при Ягодкин!
Като каза това, той излезе, защото се нуждаеше от чист въздух.
Петровна се отпусна на стола и докато сълзите капеха по страните й, постоянно повтаряше:
— Дяволско злато, дяволско злато!
XXVI. В ТИФУСНАТА БОЛНИЦА
За човек, който живее в Сибир, няма нищо по-ужасно от думата „Сибир“, ала и тя не е нищо пред думите „болен в Сибир“. Беди, нещастия и болест в Сибир, където никой не може да те наглежда, никой не мисли за теб, нито пък го е грижа дали ще умреш, или ще продължаваш мъченическия си живот — това е наистина живот, пълен със скърби и нещастия.
Когато в Сибир някой се разболееше, не му оставаше нищо друго, освен да отиде в една от тези болници, което бе наистина цял ужас. Те бяха нечисти. Поради оскъдицата там чиновниците неохотно влизаха в такава болница. Намирахме се в болницата в Красноярск. Тя се състоеше от три ниски палатки. От три години правеха опити да се построи нормална болница.
Имаше няколко готови плана, но те с години бяха затрупани между канцеларските книжа и в края на краищата се оказа, че и пари няма за строежа, поради което трябваше да се изчака още няколко години. Дотогава болните трябваше и в най-лошо време да лежат в палатки, а болниците бяха винаги претъпкани. Влагата и нечистотиите правеха въздуха непоносимо задушлив. Самият лекар — човек доста стар — се отвращаваше от това. Болните постоянно му се оплакваха.
— Тука, господине, от детски писъци и от студ човек не може да дремне — каза един от болните.
— Е, братче — каза с приятния си глас лекарят, — аз с нищо не мога да ти помогна. Но ще те изпратим по-нататък, където ще ти бъде по-добре.
Където и да минеше, лекарят виждаше все бледи лица и чуваше по-тъжни въздишки.
Едно младо момиче лежеше на дървено легло. От треската то бе поруменяло и като въртеше глава ту наляво, ту надясно, постоянно повтаряше името на Бояновски. Това беше Наталия.
Срещу нея имаше един друг болен, който непрекъснато се надигаше на леглото си. Лицето му бе бледно, чертите изопнати. Той беше свил юмруци и постоянно викаше: „Кръв! Кръв!“
Подир това се приближи към мястото, където лежеше Наталия, и малко оставаше да я хване за шията.
Но тъкмо в този миг един млад човек се притече на помощ на Наталия и отблъсна лудия. Той беше младият княз Понятовски, който лежеше близо до Наталия. Младият поляк се надвеси над главата й.
— Колко е красива — каза той. — Никога не съм виждал такова миловидно, такова красиво женско лице. Като си помисля само, че преди малко можеше да бъде удушена, просто цял изтръпвам! Ала ненапразно случаят ме доведе при тази прелестна девойка. Досега е била сама, но отсега нататък няма да бъде. Заклевам се в този час, че отсега нататък ще я пазя, дори да трябва да жертвувам живота си.
Болната започна да се мята в леглото и в бълнуването си повтаряше името на Бояновски. С жален глас повтори повече от десет пъти името на Бояновски. Княз Феликс чуваше всичко и помисли, че Бояновски трябва да й е брат или роднина.
На другия ден в Красноярск се разнесе слух, че от Петербург е пристигнал един знаменит лекар. В Петербург често пристигаха оплаквания. По тази причина там бяха решили да изпратят човек на самото място, който да узнае същността на работата.
Часът за спасението на тези окаяници значи бе ударил. Щяха да ги преместят от палатките в някоя къща от здрав материал. Нетърпеливо очакваха те този час.
Тъй дълго очакваният господин най-после пристигна. Един ден преди обяд в болницата заедно с познатия лекар влезе един изящно облечен господин с очила. Зад тези очила се криеха две студени очи.
— На самото място сме, господин професоре — каза лекарят, щом прекрачиха прага. — Сам ще се уверите в печалното ни положение. Не могат ли от Петербург да помогнат с нещо да се поправи това?
През цялото време, докато беше в болницата, професорът държеше кърпичка на носа си.
— Наистина тук мирише нетърпимо — каза той. — Няма да остана много, тъй като не бих желал и аз да се заразя от сибирски тиф.
Обикновеният лекар с презрение изгледа професора.
— Аз съм принуден по цели часове да прекарвам тук като лекар.
— Цял ад е — каза професорът. — Но какво да се прави? Държавата няма пари. Няма значение, казват в Петербург, дали заточениците ще умрат един месец по-рано от тиф или един месец по-късно в рудниците. Но какво искат тия хора от мен, че така страшно ме гледат?