Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Отец Йойона едва издържаше тази гледка. „Подготовката“ на Куинтал продължаваше вече повече от месец, от деня, когато абат Маркварт, остарял сякаш изведнъж, им съобщи, че е получил видение за Авелин и че той е още жив.
Авелин! Само при мисълта за младия послушник Йойона усещаше как го побиват тръпки. Авелин беше убил Сихертън: тялото на монаха (или по-скоро онова, което бе останало от него) бе открито едва тази пролет, близо година след трагедията. А ако видението на абата се окажеше вярно, това означаваше, че Авелин е оцелял и е избягал с много от свещените камъни!
Йойона затвори очи и си припомни всички онези пъти, когато Сихертън го бе предупреждавал за почти нечовешката посветеност на Авелин. Ще ни докара неприятности, повтаряше непрекъснато Сихертън и ето че се бе оказал прав. Но защо, не спираше да недоумява Йойона. Какво беше предизвикало тази катастрофа — дали бе някакъв неизкореним недостатък в природата на младия мъж или именно липсата на такъв недостатък, така необичайна за покварата, възцарила се в Ордена, бе довела до такава развръзка? Да, брат Авелин Десбрис наистина създаваше неприятности, беше като огледало, в което монасите от Сейнт Мер’Абел не смееха да надзърнат. В действителност, осъзнаваше Йойона, Авелин бе всичко онова, което един истински духовник трябваше да бъде — праведен, смирен, отдаден на вярата. Времената обаче се бяха променили, променили се бяха и нравите в някога светата обител. Йойона все още не можеше да приеме, че благочестието на един послушник може да застраши целия Орден.
Ала в същото време беше и уморен, болеше го от загубата — на Сихертън и на Авелин, а и на собствената му невинност и тази болка беше прекалено силна, умората — прекалено голяма, за да може той да намери покой в манастира. Абат Маркварт почти не беше на себе си, толкова много искаше Авелин да бъде върнат в светата обител заедно с отмъкнатите камъни, а думата на абата беше закон.
Плющенето на камшика извади отец Йойона от мислите му. Никога не бе харесвал коравосърдечния Куинтал, ала гледайки го сега, не можеше да не изпита жал. Освен всичко друго, „подготовката“ на Куинтал включваше лишаване от сън и продължителен глад. Силата му, както физическа, така и душевна, щеше да му бъде отнета, къс по къс, и да му бъде върната обратно под надзора и наставленията на учителите му. Едно човешко същество щеше да бъде принизено до оръдие за унищожение — оръдието за унищожението на Авелин Десбрис. Оттук нататък Куинтал щеше да има една-единствена мисъл, една цел, един смисъл на съществуванието си. Един източник на цялото зло в живота си. Авелин Десбрис, най-голямата заплаха за ордена на Сейнт Мер’Абел.
Ледени тръпки полазиха по тялото на отец Йойона и той се отдалечи, мъчейки се да не мисли за онова, което щеше да се случи, когато Куинтал успееше да се добере до Авелин.
Пещерата приличаше на гигантска карикатура на тронната зала на някой крал. Масивен подиум, към който водеха три стъпала, стоеше в единия край, а отгоре му беше поставен обсидианов трон, толкова голям, че на него преспокойно можеха да се поберат двама едри мъже, при това без дори да се докосват. Освен това в стаята имаше и две съвършено еднакви редици от масивни колони във формата на огромни войни. Също като трона, и те бяха направени от обсидиан, с изящни, макар и малко странни линии, които наподобяваха мускулни нишки и се преплитаха по цялото им тяло. Подът и стените бяха най-обикновени, мътносиви като скалите, от които бе съставена Айда, а двойната врата беше направена от бронз.
Факли нямаше никъде, единствената светлина идваше от лавата, която струеше от двете страни на подиума и се отцеждаше през дупките на пода, откъдето поемаше по многобройните тунели на Айда, докато не достигнеше подстъпите на планината, поглъщайки все повече и повече от Барбакан.
Колко малки изглеждаха в тази огромна стая Уба Банрок и Улг Тик’нарн, паурийски вождове от далечен Хулиантес, както и гоблинът Готра! Даже Майер Дек се чувстваше някак дребен и незначителен, докато се озърташе наоколо, сякаш се боеше, че обсидиановите войници могат да се пробудят и да се нахвърлят отгоре му. А Майер Дек, близо петметров фоморийски великан, не беше свикнал да се чувства дребен и незначителен в ничие присъствие.
Ала дори всичките двайсет обсидианови войни да се събудеха за живот, дори в стаята да имаше още двайсетина от тях, те всичките накуп надали можеха да всеят по-голям ужас от създанието, което седеше на черния трон — ужас, който четирите същества усещаха с всяка частица на тялото си. Те до един бяха измежду най-могъщите сред събратята си, пълководци на многочислени армии — Майер Дек командваше стотици войни, всеки от паурите — хиляди, а Готра — десетки хиляди. Те бяха по-зли от най-злите, най-големите страшилища на Корона, сеещи страдание и гибел, където и да отидеха, ала сега изглеждаха смешни — окаяни твари, които пълзяха в краката на великия дактил, жалки сенки в сравнение с най-черния от черните, с демона-дактил.