Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
Не, това не беше шегичка, рече си той. Махна на един старши слуга в черно и бяло.
— Доведи големия ми син.
Слугата се поклони и се оттегли. Далинар мълчаливо дояде вечерята си, като току поглеждаше към Садеас и Елокар. Вече не бяха на трапезата и затова съпругата на Садеас се беше присъединила към компанията им. Иалаи беше засукана жена, за която говореха, че си боядисва косата. Това показваше чуждоземна кръв в рода й. Алетската коса винаги точно показваше произхода според това колко алетска кръв тече във вените на човек. Чуждоземната кръв означаваше кичури в друг цвят. Ироничното беше, че смесеният произход се срещаше много по-често у светлооките, отколкото у тъмнооките. Тъмнооките рядко се женеха за чужденци, докато алетските видни фамилии често се нуждаеха от съюзници или от пари отвън.
Щом се нахрани, Далинар слезе от кралската трапеза на острова. Онази жена все още свиреше печалната мелодия. След малко Адолин пристъпи на кралския остров и бързо отиде при Далинар.
— Татко? Пратил си за мен?
— Навъртай се наблизо. Шутът ми каза, че тази вечер Садеас ще завихри някаква буря.
Адолин помръкна.
— Значи е време да вървим.
— Не. Трябва да го оставим да довърши играта.
— Татко…
— Но ти може да се подготвиш — продължи тихо Далинар. — За всеки случай. Поканил ли си на днешния пир офицери от твоята гвардия?
— Да. Шестима.
— Аз пък ги каня на кралския остров. Предай им. А Кралската гвардия?
— Погрижих се някои от гвардейците на острова тази вечер да са измежду най-верните ти хора. — Адолин кимна към едно тъмно място до езерцето. — Според мен трябва да ги разположим ей там. Ще е добър път за отстъпление, ако кралят опита да те арестува.
— Засега не мисля, че ще се стигне до това.
— Не можеш да си сигурен. Елокар разреши това разследване все пак. Манията му за преследване се изостря.
Далинар хвърли поглед на краля. Младият мъж напоследък носеше своята Броня почти непрестанно; сега обаче не беше с нея. Винаги изглеждаше напрегнат, озърташе се през рамо, очите му се стрелкаха на всички страни.
— Кажи ми, когато хората заемат позиция.
Адолин кимна и бързо се отдалечи.
Далинар нямаше желание да общува с гостите. Но и да стои отстрани и да гледа странно не беше по-добре, затова се отправи към върховния принц Хатам, който се намираше в компанията на още няколко светлооки край главното огнище. Кимнаха му за поздрав; независимо от отношението към него напоследък, не биха обърнали гръб на човек с неговото положение. Просто не се правеше така.
— Ах, Сиятелни господарю Далинар — проговори Хатам с гладкия си прелюбезен глас. Хатам беше дълговрат и слаб, носеше надиплена зелена риза под широко палто, а около шията му беше омотано шалче в по-тъмен зелен цвят. На всеки от пръстите му просветваха рубини; Светлината им беше частично изтеглена от специален фабриал.
Двама от четиримата събеседници на Хатам бяха по-дребни светлооки, трети беше непознат за Далинар нисичък ардент в бяла роба. Последният гост беше натанец с червени ръкавици, синкава кожа и остра бяла коса. Два кичура бяха боядисани в тъмночервено и висяха сплетени край лицето му. Беше някакъв гостуващ големец. Далинар го виждаше по пировете. Как му беше името?
— Кажете ми, Сиятелни Далинар — подхвана Хатам, — обръщате ли внимание на спора между тукарите и емулите?
— Религиозен спор, нали? — попита Далинар. И двете кралства бяха макабакски и се намираха на южното крайбрежие, където процъфтяваше търговията.
— Религиозен ли? — отвърна натанецът. — Не, не бих се изразил така. Всички спорове са по същество стопански.
Ау-нак, досети се Далинар. Това е името му. Човекът говореше с лек акцент, разтягаше „а“ и „о“.
— Парите стоят зад всяка война — продължи Ау-нак. — Религията служи само за извинение. Или за оправдание.
— Има ли разлика? — обади се ардентът, явно докачен от тона на госта.
— Разбира се. Извинението се дава след извършването на действието, а оправданието — преди него.
— Бих казал, че извинението е нещо, което заявяваш, но не мислиш, Нак-али. — Хатам използва почтителната форма на натанското име. — Докато оправданието е нещо, в което вярваш. — Защо такова уважение? Натанецът явно имаше нещо, което Хатам желаеше.
— Все едно. Тази точно война се води заради града Сесемалекс Дар, където емулите настаниха столицата си. Отличен търговски град и тукарите го искат.
— Чувал съм го — обади се Далинар. — Доста внушителен град, построен в процепи в скалата.
— Наистина — потвърди Ау-нак. — Камъкът там има особен състав и водата може да се отцежда. Планът е удивителен. Очевидно това е един от Градовете на зората.