Пътят на кралете (том II)

— Засега не мисля, че ще се стигне до това.

— Не можеш да си сигурен. Елокар разреши това разследване все пак. Манията му за преследване се изостря.

Далинар хвърли поглед на краля. Младият мъж напоследък носеше своята Броня почти непрестанно; сега обаче не беше с нея. Винаги изглеждаше напрегнат, озърташе се през рамо, очите му се стрелкаха на всички страни.

— Кажи ми, когато хората заемат позиция.

Адолин кимна и бързо се отдалечи.

Далинар нямаше желание да общува с гостите. Но и да стои отстрани и да гледа странно не беше по-добре, затова се отправи към върховния принц Хатам, който се намираше в компанията на още няколко светлооки край главното огнище. Кимнаха му за поздрав; независимо от отношението към него напоследък, не биха обърнали гръб на човек с неговото положение. Просто не се правеше така.

— Ах, Сиятелни господарю Далинар — проговори Хатам с гладкия си прелюбезен глас. Хатам беше дълговрат и слаб, носеше надиплена зелена риза под широко палто, а около шията му беше омотано шалче в по-тъмен зелен цвят. На всеки от пръстите му просветваха рубини; Светлината им беше частично изтеглена от специален фабриал.

Двама от четиримата събеседници на Хатам бяха по-дребни светлооки, трети беше непознат за Далинар нисичък ардент в бяла роба. Последният гост беше натанец с червени ръкавици, синкава кожа и остра бяла коса. Два кичура бяха боядисани в тъмночервено и висяха сплетени край лицето му. Беше някакъв гостуващ големец. Далинар го виждаше по пировете. Как му беше името?

— Кажете ми, Сиятелни Далинар — подхвана Хатам, — обръщате ли внимание на спора между тукарите и емулите?

— Религиозен спор, нали? — попита Далинар. И двете кралства бяха макабакски и се намираха на южното крайбрежие, където процъфтяваше търговията.

— Религиозен ли? — отвърна натанецът. — Не, не бих се изразил така. Всички спорове са по същество стопански.

Ау-нак, досети се Далинар. Това е името му. Човекът говореше с лек акцент, разтягаше „а“ и „о“.

— Парите стоят зад всяка война — продължи Ау-нак. — Религията служи само за извинение. Или за оправдание.

— Има ли разлика? — обади се ардентът, явно докачен от тона на госта.

— Разбира се. Извинението се дава след извършването на действието, а оправданието — преди него.

— Бих казал, че извинението е нещо, което заявяваш, но не мислиш, Нак-али. — Хатам използва почтителната форма на натанското име. — Докато оправданието е нещо, в което вярваш. — Защо такова уважение? Натанецът явно имаше нещо, което Хатам желаеше.

— Все едно. Тази точно война се води заради града Сесемалекс Дар, където емулите настаниха столицата си. Отличен търговски град и тукарите го искат.

— Чувал съм го — обади се Далинар. — Доста внушителен град, построен в процепи в скалата.

— Наистина — потвърди Ау-нак. — Камъкът там има особен състав и водата може да се отцежда. Планът е удивителен. Очевидно това е един от Градовете на зората.