Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Но това е абсурдно!
- Той е като лъжливото овчарче, обаче някой ден лошо ще си изпати, да знаете! Щото, ако му противоречиш, изпада в бяс... Някои от живеещите тук искат да го изгонят от кооперацията, представете си за какво става дума. Нападна възрастна жена, която искаше да й се подпише на една снимка, заплаши я, беше ужасно! Метна едно чекмедже право във физиономията й! Някои се разхождат на свобода, ама ще е по-добре да ги затворят в лудницата.
- Направо не мога да повярвам... - измънка Жозефин.
- Не сте първата, която не може да повярва! Нито последната за съжаление!
- Нали няма да му казвате, че съм идвала... Нали! - примоли се Жозефин. - Не искам да разбере, че зная. Моля ви, много е важно...
- Както кажете. Бездруго не се натискам да разговарям с него. Какво ще правим с ключа? Ще го задържите ли?
Жозефин си взе плика. Щеше да го изпрати по пората.
Тя се престори, че си тръгва, изчака портиерката да затвори вратата и се върна и седна на стълбището. Чуваше бученето на прахосмукачката. Имаше нужда да се посъвземе, преди да се върне в колата при Ифижени. Лука беше намръщеният мъж по слип на афиша. Тя си припомни, че в началото на връзката им той непрекъснато ту изчезваше, ту се появяваше. Тя не се осмеляваше да го разпитва.
Кой е той? Виторио или Лука? Виторио, който се мисли за Лука. Или Лука, който се има за Виторио. Колкото повече размишляваше, толкова по-бездънна и тайнствена изглеждаше лъжата и тя отвеждаше към друга, още по-страшна пропаст, в която тя пропадаше.
Той води двойствен живот. На манекен, който презира, на изследовател и ерудит, който уважава... Това обяснява защо се държи резервирано, защо й говори на вие. Не може да се доближи твърде много до нея, опасява се да не го разобличи. Не може да си разкрие душата, страх го е, че ще вземе да си признае всичко от игла до конец.
А когато й беше казал миналия ноември, малко преди да я нападнат: „Жозефин, трябва да поговорим, имам да ви казвам нещо важно...“, може би е искал да се изповяда, да се освободи от лъжата. Но се е оказало в последната минута, че не е имал достатъчно смелост. Защото така и не се появи на срещата. Нищо чудно, че не прояви интерес към споделеното от мен! Имал е други грижи. Като жонгльор, който се е съсредоточил в топките, той е внимавал какво лъже. Защото да лъжеш си е трудна работа, изисква страхотно чувство за организираност. Непрекъснато да внимаваш. Освен това изисква и много енергия.
Тя се запъти към колата, в която я чакаше Ифижени. Отпусна се тежко на седалката. Завъртя ключа, вперила празен поглед пред себе си.
- Как сте, госпожо Кортес? Изглеждате много разстроена...
- Ще ми мине, Ифижени.
- Бледа сте като платно! Все едно сте научили някаква тайна.
- Може и така да се каже.
- Не е нещо ужасно, нали?
- Донякъде... все пак - въздъхна Жозефин, докато търсеше откъде да мине за „Интермарше“.
- Това е животът, госпожо Кортес! Това е животът! - и тя напъха обратно под забрадката измъкнал се кичур коса, все едно слагаше ред в живота си.
- Да ви кажа, Ифижени - продължи Жозефин, леко засегната, че на бърза ръка бе минала в категорията „житейски неприятности“, - моят живот дълго време беше монотонен и сив. Затова не съм свикнала на подобни случки.
- Ще се наложи да свиквате, госпожо Кортес. Често животът е път, по който се спъваме и се нараняваме. Той рядко е спокойна разходка. Или се случва да е задрямал, а щом се пробуди, неспирно ви стряска и разтърсва!
- Бих предпочела да е поне малко по-спокоен!
- Само дето животът не пита...
- Зная, но имам право да си кажа желанието, нали?
Ифижени сви устни и издаде обичайния си пръхтящ звук, сякаш да каже: не се надявайте много-много; в този момент Жозефин разпозна в края на улицата авенюто, което водеше към „Ин-термарше“.
Те напълниха две колички с провизии и пиене. Ифижени се беше развихрила. Жозефин се опитваше да я озапти. Не беше убедена, че ще се съберат много гости. Господин и госпожа Мерсон, господин и госпожа Ван ден Брок, господин Льофлок-Пинел бяха обещали да наминат, две двойки от вход Б и една госпожа, която живееше сама с белия си пудел, също бяха заявили присъствие. Ирис. Зое. Ами другите? Ифижени беше окачила поканата във фоайето и твърдеше, че всички от вход Б ще дойдат. Те не се смятат за важни особи, не са като от вход А, които са се съгласили само за да направят мили очи на вас, не заради мен.