Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Тя започна първата обиколка, тичаше в обичайния си ритъм. Имаше свои ориентири: барачката на човека, който даваше лодки под наем, боядисана в червено и охра, пейките по трасето, редицата тръстики, които бяха завзели част от пътя и на това място трябваше да се движи съвсем вляво, сухото дърво, което беше кръстила „индианец“ и което бележеше точно половината на пробега. Разминаваше се с обичайните съботни посетители: възрастния господин, който тичаше приведен и дишаше шумно, отвеян едър черен лабрадор, който пишкаше клекнал, забравил, че е мъжки, берлинска овчарка, която се хвърляше във водата винаги от едно и също място и веднага излизаше, сякаш си беше отбила задължението, мъже, които бягаха по двама и си говореха за службата, момичета, които се оплакваха от мъжете, дето знаели да говорят само за бачкането. Беше още рано за тайнствения мъж. Съботите се появяваше около обяд. Времето беше хубаво и тя се почуди дали нямаше да си е махнал шала или шапката. В такъв случай щеше да види как изглежда, дали е приятен на вид, или е намръщен. Може да се окаже известна личност, която не желае да й досаждат. Една сутрин беше се разминала с Албер, принца на Монако, друг път срещна тенисистката Амели Моресмо. Отдръпна се да й даде път и я поздрави с ръкопляскане.
Откъм острова долетяха резките крясъци на пауните. Стана й забавно, като видя паток, тръгнал на лов за храна, който гмуркаше глава във водата и вирнатата му задница напомняше поплавък на въдица. Поклащайки се до него, женската чакаше с доволен вид на наконтена лелка. Някои бягащи ухаеха на сапун, други миришеха на пот. Едни оглеждаха жените, други не им обръщаха внимание. Спектакъл, в който участниците се познаваха, въртяха се в кръг, потяха се, търпяха и продължаваха да се въртят. Тя обичаше да се чувства част от спектакъла на въртящите се дервиши. Главата й се изпразни, тя се понесе във въздуха. Проблемите се излющваха като мъртва кожа.
Мобилният й звънна и я върна към действителността. Името на Ирис се изписа на екрана.
-Жо?
- Да - отговори Жозефин задъхана.
- Удобно ли е?
- Излязох да потичам.
- Може ли да те видя тази вечер?
- Ама нали и без това ще се видим! Да не си забравила? Тържеството при портиерката на нашата кооперация. И нали се бяхме разбрали да вечеряме заедно след това... Не ми казвай само, че си забравила.
- Ах, да, вярно.
- Ти беше забравила... - засегна се Жозефин.
- Не, не бях, обаче... Трябва на всяка цена да говоря с теб! Всъщност съм в Лондон и е ужасно, Жо, ужасно... - гласът й заглъхна и Жозефин се уплаши.
- Нещо лошо ли се е случило?
- Той иска да се разведем! Каза ми, че всичко свършило, че вече не ме обича. Жо, ще умра. Чуваш ли ме?
- Да, да - прошепна Жозефин.
- В живота му има друга жена.
- Така ли?
- Да. Заподозрях го заради начина, по който ми говореше. Той просто не ме забелязва, Жо, все едно съм невидима. Ужас!
- Няма такова нещо... Въобразяваш си!
- Не, уверявам те. Самият той ми заяви, че всичко е свършено, ще се разведем. Отпрати ме да спя в хотел. О, Жо, представяш ли си! А днес сутринта, когато отидох да го видя, беше излязъл да пие кафе, нали знаеш как обича сутрин да си чете вестника сам на терасата на някое кафене, поприказвах си с Александър и той ми разказа всичко!
- Какво ти разказа? - попита Жозефин с разтуптяно сърце.
- Каза ми, че баща му се срещал с някаква жена, ходел с нея на театър и на опера, често оставал при нея, прибирал се в ранни зори, той да не разбере, слагал си пижамата и се преструвал, че току-що става, прозявал се, търкал си очите, прокарвал пръсти през косата си... той си мълчал, за да не безпокои баща си, защото, чакай да ти кажа, едва не умрях, твърди, че откакто се виждал с тази жена, баща му станал по-ведър, променил се. Той знае всичко, разбираш ли! Дори името й... Доти Дулитъл. Ох, Жо! Направо ще умра...
И аз ще умра, си каза Жозефин и се облегна на близкото дърво.
- Толкова съм нещастна, Жо! Какво ще стане с мен?
- Може Александър да си е съчинил тази история? -предположи Жозефин, вкопчвайки се с надежда в тази мисъл.
- Изглеждаше напълно сигурен. Разказа ми го със спокоен и равнодушен тон на преподавател. Все едно искаше да ме успокои, няма страшно, мамо, не драматизирай излишно... Дори употреби странна дума, заяви, че въпросното момиче сигурно било „мимолетно“. Колко е мил, нали? Каза го, за да ме успокои... Ох, Жо!
- Ти сега къде си?
- На гара Сейнт Панкрас. Ще бъда в Париж след три часа. Може ли да дойда при теб?