Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Трябва да ходя с Ифижени на пазар...
- Коя е тази?
- Нашата портиерка. Обещах да я закарам с колата да напазарува за тържеството...
- Няма значение, ще дойда при теб, така или иначе. Не искам да оставам сама.
- Имах намерение да й помогна за тържеството... - осмели се да каже Жозефин, която наистина беше обещала на Ифижени.
- Ти винаги си заета, когато става въпрос за мен, грижиш се за всички с изключение на мен! - гласът й потрепери, щеше да се разплаче. - Свършено е с мен, край, за боклука съм. Остарях!
- Не е вярно! Престани!
- Може ли направо от гарата да дойда при теб? С пътната си чанта? Не искам да оставам сама. Полудявам...
- Добре. Ще се видим вкъщи.
- Не беше редно да ми се случи. Ох, ако знаеш само как ме изгледа! Очите му минаха през мен, без да ме виждат, ужас!
Жозефин затвори телефона смаяна. „Можеш да накараш да сведе очи човек, който те обича - не и човек, който те желае. Обичам те и те желая.“ Беше му повярвала. Беше се вкопчила в тези любовни думи, беше ги издигнала като знаме и в него се беше забулила. Нищо не зная за хитрините на любовта. Толкова съм наивна. Толкова съм смотана... Краката й се подгъваха, тя се свлече на една пейка.
Затвори очи и каза на глас: Доти Дулитъл. Тя е млада, красива, носи малки обици, има леко разстояние между предните зъби, разсмива го от сърце, не е ничия сестра, танцува рок и пее „Травиата“, знае сонетите на Шекспир и позите на кама сутра. Премахна ме, както се измитат окапали листа. Ще се свия на земята като мъртво листо. Ще продължа живота си на сама жена. Зная да живея сама. По-скоро зная да оцелявам сама. Съседната възглавница е студена и недокосната, леглото, на което лягаш, е с отгърната завивка само от едната страна, остава непокътнато мястото за другия, който няма да дойде, когото очакваш напразно в познатите студени обятия на тъгата. Сама, сама, сама. Без дори капка надежда, която да лелеш, без ни едничък кадър от филм, който да погледаш. Само като се сетя с каква сила се хвърлих към него в коледната вечер! Наивна като малко момиче, когато той ме целуна, с мечтите ми за първа любов, с които го дарих. Заради него се връщах отново в детството. Готова бях на всичко. Да го чакам, да вдишвам присъствието му отдалече, да пия от любовта му в думите, драснати на титулната страница. Това ми беше достатъчно, за да го чакам търпеливо месеци, години.
Тя усети нечий дъх на ръката си и отвори очи стресната.
Едро черно куче я гледаше, наклонило глава.
- Дю Геклен! - продума тя, разпознала уличното куче от снощи. - Какво правиш тук?
От увисналата му бърна се стичаше слюнка. Той изглеждаше съпричастен към нейната тъга.
- Тежко ми е, Дю Геклен. Много ми е тежко...
Той наклони глава на другата страна, сякаш да й покаже, че я слуша.
- Обичам един мъж, вярвах, че и той ме обича, и останах измамена. Такава съм аз, да знаеш, винаги вярвам на хората...
Той сякаш разбираше и я чакаше да продължи.
- Една вечер се целунахме, истинска целувка на влюбени и изживяхме... седмица луда любов. Не казвахме нищо, едва се докосвахме, но се изпивахме с очи. Беше красиво, Дю Геклен, силно, страшно, нежно... После, не зная какво ми стана, аз го помолих да си върви. И той си тръгна. - Тя му се усмихна, погали го по муцуната. - И сега плача на пейката, защото току-що научих, че е с друго момиче, и ме боли, Дю Геклен, страшно ме боли.
То тръсна глава и лигата му полепна по козината на муцуната. Лепкавата нишка блесна на слънцето.
- Странно куче си ти... Все така ли бродиш без стопанин?
То наведе глава утвърдително: „така е, нямам стопанин“. И остана с наведена глава в странната си поза, с нишката бляскава лига, увита като верижка на муцуната.
- Какво чакаш? Не мога да те взема. - Тя прокара ръка по широкия белег и грапавата розова кожа на десния му хълбок. Твърдата козина се беше слепнала на места. - Наистина си грозен. Льофлок-Пинел е прав. Имаш екзема... Без опашка си. Отрязали са ти я. Едното ти ухо е клепнало, другото е някакъв безформен израстък. Да ти призная, не може да се каже, че си красавец!
Той вдигна към нея жълтите си очи и тя забеляза, че дясното му око е мътно.
- Окото ти е изтекло! Горкичкият!
Говореше му тихо, галеше го и то не се дърпаше, не ръмжеше. Навело глава, примигваше от удоволствие.
- Приятно ти е да те галя, нали? Обзалагам се, че си свикнал повече да те подритват и да те пъдят!
То тихо изскимтя, сякаш да потвърди, и тя отново се усмихна. Потърси в ухото му следа от маркиране, провери отвътре бедрата му, но не откри нищо. То легна в краката й, дишаше тежко. Досети се, че е жадно, посочи мръсната вода в езерото и туткаси се засрами. Кучето имаше нужда от дълбока купа бистра вода. Тя погледна часовника си. Щеше да закъснее. Скочи изведнъж и то я последва. Подтичваше до нея. Голямо и черно. Спомни си стиховете на Кювелие1: