Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Нещо слабички ми се виждат твоите неживи — извиках аз, отсичайки протягащата се към мен ръка на полуразложен стражник с остатъци от броня по себе си. — Дори не се съпротивляват.
Вампирът избута с крак останките на мъртвеца:
— Напразно ги подценяваш.
Без особени усилия нарязах още няколко същества, преди от гробницата да излезе следващата порция. Тези мъртъвци бяха много по-запазени и се движеха няколко пъти по-бързо. Освен това бяха и въоръжени!
— Какво беше това? — изненадах се аз. — Нали трябваше да са тъпи…
Трима от мъртъвците имаха мечове в ръцете си, други двама размахваха копия, а останалите шестима мъкнеха някакви тояги.
— Да размахваш оръжие не се иска много мозък — засмя се Велхеор, отстъпвайки заедно с мен. — Освен това мястото си има своя собствена история. Експериментиралият тук луд магьосник явно е надминал останалите си събратя в съживяването на мъртвите и създаването на собствена армия. Не знам какво е станало с него, но мъртъвците му от много векове бродят тук.
За щастие мъртъвците се оказаха лоши фехтовачи. Но като се има предвид, че всяко тяхно докосване можеше да отнеме силата ми, работата ставаше много по-опасна. Сега трябваше не само да ги държа на разстояние, но и да отбивам тромавите им удари. Честно казано, това развлечение вече престана да ме радва.
— Да отиваме вече към замъка, а? — предложих на вампира.
Разполових тридесетия поред мъртвец и ми остана малко време да си поема дъх.
— Ти какво? — изненада се Велхеор. — Забавата едва започва.
И тогава една от стените на гробницата плавно се отмести. Тук явно не беше минало без магии, нямаше друг начин да се измести такава каменна стена. А появилите се от мрака мъртъвци ме навеждаха на мисълта за добре обмислен капан. Особено ме стресна фактът, че бяха много повече, отколкото преди.
— Ти знаеше ли?! — попитах Велхеор.
— Разбира се — доволно отвърна той. — Това е най-забавната част! Сега може да се развихрим!
Не знам какво точно имаше предвид, но първи се развихри един от мъртъвците. И то от земята. Той скочи във въздуха, подобно на „въздушен“ или на летящ вампир, и хвърли към нас истинска Огнена топка.
Отскочихме в различни посоки, избягвайки топката, но магическите трикове на мъртъвците не спряха дотук. Още няколко мъртъвци се издигнаха във въздуха толкова бързо, че едва успях да се скрия зад един от каменните кръстове. Явно за разлика от мен, те нямаха никакви проблеми с енергията. Но каква изненада! И през ум не миминаваше, че мъртъвците могат да използват Занаята!
— Ще се справим с тях! — окуражително извика Велхеор. — Трябва да си доволен, че преди всичко спасяваме много невинни хора… Сякаш има невинни хора — той се засмя на собствената си шега и продължи: — Мъртъвците често напускат гробището и нападат селцата в земите ми. Между другото, това е още една причина, поради която периодично се забавлявам с разбиване на гробници.
Я виж ти, грижи се за сигурността на хората в земите си. Колко трогателно.
Бях принуден да се преместя зад следващия кръст, но не преставах да умувам как да противодействам на магията на мъртъвците. Можех да опитам със „змийчета“ за унищожаване на заклинания, но за това трябваше да изуча структурата им, което в тази ситуация беше доста трудна задача. По принцип мъртъвците не би трябвало да могат да сплитат заклинания по същия начин като нас, все пак за това им трябваше мозък. Единственият възможен вариант беше в тях да е вложено някакво заклинание, което да генерира Огнени топки. Нещо от рода на техномагия на ниво некромантия. Едва ли щях да се справя със заклинаниео в движение, трябваше ми известно време да помисля и да направя няколко експеримента, а събраната в кукри енергия нямаше да е достатъчна.
Мислено посегнах към кукри и се уверих, че енергията му наистина е малко.
Момент! На теория можех да получа енергия от чуждата Огнена топка. Вече го бях правил, когато създавах щитове, използващи енергията на атакуващите ги заклинания. Натрупаната в кукри енергия трябваше да е достатъчна, за да създам нещо подобно, но ще трябва да мина с по-малък щит.
Прехвърлих се зад близкия кръст, за да се приближа към Велхеор и да го попитам за плановете му.
— Каниш ли се да предприемаш нещо? — извиках му аз.
— Още не съм решил! — извика вампирът. — Много са пъргави, не е лесно да ги приближиш, а няма с какво да се защитя от магията!
Значи налагаше се да рискувам и да създам заклинание, което да ми позволи да се докопам до енергията на чуждото заклинание. Обикновено от подобни действия просто няма нужда, енергията си е достатъчна за всички, но сега трябваше да я събера за себе си. Жалко само, че енергията в кукри не беше достатъчна за създаване на нещо наистина сложно, а и времето изтичаше.