Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Тя беше дъщеря на баща си и разбираше.
— И ти ще обикаляш около Рагоса да преследваш бандити, докато се завоюват царства…
— Чак царства — едва ли, но плячката ще е доста голяма. Много по-голяма от една заплата, колкото и щедра да е. Е, докторке, ти какво би ме посъветвала? Дали не дължа на двете си момчета шанса да станат наследници на… на кралския наместник във Фезана, да речем? Или на парче новозавоювана земя между Фезана и Карказия заедно с разрешението да си построя замък?
— Не мога да ти отговоря. Не познавам синовете ти.
— Това няма значение. Те са още деца. Въпросът е към какво трябва да се стреми един мъж. Ти как мислиш, Джехане? Честно?
Понякога сер Резони гледаше със същия прям и донякъде смущаващ поглед. Тя си спомни, че Родриго освен боец е и учител.
— И на това не мога да отговоря.
Той поклати глава — за пръв път показваше признаци на нетърпение.
— Да не мислиш, че тръгвам на война да убивам, да коля онези, които са се предали, и да горя живи жени — защото съм правил всичко това, Джехане — единствено от някакво тъпо войнолюбие?
— Ти ми кажи.
Тя потръпна в сянката на чинара, разперил клони над пейката. Не беше очаквала това от сутрешната си разходка из града.
— Вярно е, че във войната има тръпка. Никога не бих го отрекъл. За добро или зло, в присъствието на смъртта се чувствам по-жив. Нужна ми е опасността, другарството, гордостта от постигнатото. Шансът да завоювам слава, чест, дори богатство — а всичко това е важно в този свят, колкото и да е нищожно в рая на Джад. Но то ме откъсва от онези, които обичам, и ги излага на множество опасности. И ако не сме просто скотове, които живеят, за да се избиват, би трябвало да има някаква причина за всяко кръвопролитие!
— И каква е твоята причина?
— Силата, Джехане. Възможността да построя своя бастион. Да създам сигурност, доколкото изобщо е възможно в този несигурен свят, да построя за синовете си нещо, което те да отстояват след смъртта ми.
— И всички вие искате това? То ли е, което ви ръководи?
Той се замисли.
— Не мога да говоря от името на всички. На някои им стига и тръпката. Кръвта. Убийството само за себе си. Ти видя такива в Орвила. Но аз бих се обзаложил… бих се обзаложил, че ако попиташ Амар ибн Хайран, той ще ти отговори, че е тук, защото се надява да управлява Картада от името на цар Бадир още преди да е свършило лятото.
Джехане рязко се изправи. Умът й работеше трескаво. Родриго взе покупките си и тръгна до нея. Вървяха мълчаливо. Стигнаха края на дългия кей и застанаха над синята вода. Рибарските лодки бяха украсени за карнавала. По мачтите и въжетата бяха окачени фенери и знаменца. Слънцето се беше вдигнало високо и наоколо почти не се мяркаха хора.
— Не можете и двамата да спечелите, нали? — промълви тя. — Или поне не за дълго. Рамиро не може да завоюва Фезана и да я задържи, ако Бадир завоюва Картада и я задържи.
— Мисля, че е възможно, но едва ли ще се случи и едното, и другото. Не и ако аз остана тук.
Родриго не беше суетен, но си знаеше цената. Тя вдигна поглед към него.
— Раздвоен си, нали?
— Вече ти казах — тихо отвърна той. — Войските скоро ще потеглят и аз не знам как ще свърши всичко. Освен това, ако не си забравила, има и други играчи.
— Не съм забравила. Никога не съм ги забравяла.
Една закъсняла лодка влизаше в залива със сутрешния си улов и белите й платна блестяха на слънцето.
— Ще позволят ли муардите на твоите хора да завоюват Ал-Расан?
— Да си върнат Ал-Расан, по-точно казано. Съмнявам се — отвърна Родриго Белмонте.
— Което означава, че и те ще се появят това лято?
— Възможно е. Ако есперанските крале тръгнат към Ал-Расан.
Двамата замълчаха и се загледаха в чайките, които се спускаха стремително към водата, и в бързите бели облаци, препускащи над главите им.
— Това лято ще сложи край на нещо, нали?
— Всяка година, всеки сезон слага край на нещо. Но наистина от известно време усещам, че наближава някаква промяна. Не знам каква, но тя идва. — Той замълча за миг. — Разбира се, случвало ми се е и да греша.