Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Може да слезем още малко надолу към лагера, но е опасно. Все някой ще ни види и това ще е.
— Дойдохме дотук. Ако има шанс да слезем долу, дай да пробваме.
— И след това какво? Този детектив може да е навсякъде. Долу има стотици палатки.
— Дай просто да слезем, а?
Той не можа да сдържи усмивката си.
— Ето това ти харесвам, Тара. Никога, не отговаряй на въпроса днес, ако можеш да го отложиш за утре.
Погледна отново към лагера, отдръпна се от билото, стана и закрачи по дюната. Тара го последва. Не бяха изминали и няколко метра, когато чуха нещо зад себе си: все едно някой удряше барабани. Спряха, обърнаха се и се заслушаха. Шумът ставаше все по-силен.
— Какво е това? — попита тя.
— Не знам. Прилича на…
Той наклони глава и се заслуша.
— Мамка му!
Хвана Тара и я събори на пясъка.
— Хеликоптери!
Замряха неподвижни, заровили лица в пясъка. Шумът продължаваше да се усилва. Изведнъж гръмна точно над тях и ги оглуши. От билото на дюната се посипаха пясъчни пелени. Първият хеликоптер премина на не повече от десет метра от главите им. Последва го друг и още един, и още един, и други, като ято гигантски скакалци, затъмняващи небето отново и отново, докато накрая не преминаха всичките и вихрушките от пясък не се слегнаха.
Двамата изчакаха малко, пропълзяха отново до билото и погледнаха сцената долу.
Три хеликоптера висяха над долината. Другите се приземяваха, половината южно от лагера, останалите северно. Още щом колесниците им докоснаха земята, работниците се скупчиха около тях, готови да товарят сандъците. Настъпи кратко затишие, след което люковете на товарните отседи се отвориха като един. В същия миг от страничните врати на хеликоптерите изригнаха облаци дим и огън и започна жестока стрелба.
— Какво става, по дяволите?!
Хората на Саиф ал-Таар отхвръкнаха назад. Сандъците и съдържанието им се разпиляха под дъжда от куршуми. Стрелбата се усили, този път и откъм хеликоптерите, които продължаваха да висят във въздуха. Фигури в черни роби тичаха във всички посоки, куршумите ги помитаха и ги разкъсваха. Някои се опитваха да отвърнат на огъня, но бяха застигани почти веднага от хеликоптерите отгоре. Камили препускаха напред-назад и стъпкваха всеки, който им попаднеше на пътя.
— Касапница! — прошепна Тара. — Господи, истинска касапница.
Чуваха се викове и писъци, експлодираха варели с нафта. От хеликоптерите скочиха фигури в камуфлажно облекло, клекнаха и продължиха да стрелят. Тела в черни роби лежаха разхвърляни навсякъде, като капки изплискано мастило.
Даниел се изправи.
— Слизам долу!
Тя също понечи да се изправи, но той сложи ръка на рамото й.
— Стой тук! Ще се опитам да намеря детектива и да го измъкна. Чакай ни!
И тръгна преди тя да успее да каже нещо, прехвърли се през билото и заслиза към лагера. В дъното един от хората на Саиф ал-Таар излезе тичешком измежду палатките. Видя Даниел и вдигна автомата си, но бе покосен отгоре и пясъкът около него почервеня от кръвта му. Почти без да спира, Даниел грабна автомата му, затича се към лагера и изчезна в димната завеса. Тара се наведе напред и се опита да види накъде отива. Изведнъж някой я хвана за косата и пред погледа й се изпречи само небе.
— Струва ми се, че с вас не довършихме една работа, госпожице Мъдрей. Надявам се, че няма да ви е приятно.
— Обичаш го, нали? — тихо попита Халифа. — Саиф ал-Таар.
Седеше с кръстосани крака на земята. На няколко крачки от него, почти до входа на палатката, седеше Мехмет, с автомат в скута и поглед, впит в Халифа.
— И аз го обичах. Повече от всеки друг на света. От всеки.
Момчето мълчеше.
— Бях като тебе. Можех да умра за него. С радост. Но сега… — Той сведе глава. — Но сега не остана нищо освен болка. Надявам се никога да не я изпиташ. Защото да обичаш някого и после да го намразиш, е ужасно.
Седяха неподвижни, Халифа се взираше в ръцете си, момчето се взираше в Халифа. Отнякъде отекна глухо боботене, после постепенно се усили. Момчето се изправи и, без да сваля автомата от пленника, отметна покривалото на входа.
— Май скоро ще си ходиш — каза Халифа.
Отвън мъжете сновяха забързано. Бумтенето на мотори ставаше все по-силно и въздухът вибрираше, докато накрая шумът не погълна всичко. Момчето се подаде навън, погледна нагоре и се усмихна, наслаждавайки се на топлината на слънцето и на ласката на вятъра. Пленникът му беше прав. Скоро щяха да си ходят. Той и Саиф ал-Таар. И също така скоро на всичко лошо в този свят щеше да дойде край. Затова бяха дошли тук. За да направят рай на земята. Да изпълнят Божията повеля. Изпита прилив на надежда и щастие.