Изгубената армия на Камбиз

— Вземи хората и се връщайте на работа. Включи и патрулите. Хеликоптерите ще пристигнат до половин час, а има още много работа.

— Ами затворниците?

— Остави ги. И без това не са ни нужни.

— А този?

— Аз ще се оправя с него.

— Не можем…

— Аз ще се оправя с него.

Дравич измърмори нещо и се отдалечи. Мъжете го последваха и оставиха двамата сами. Саиф ал-Таар махна на Халифа да се изправи и двамата застанаха един срещу друг. Саиф ал-Таар беше малко по-висок.

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност, Юсуф. Преди малко, когато дойде в палатката ми. Ти беше, нали? Усетихте. Защо не натисна спусъка? Знам, че го искаше.

— Опитах се да си представя какво би направил брат ми Али в такава ситуация отвърна Халифа. — И разбрах, че никога не би застрелял човек в гърба. Особено пък човек, който в момента се моли.

Саиф ал-Таар изръмжа.

— Говориш, като че ли аз не съм Али.

— Не си. Али беше добър човек. Ти си касапин.

Генераторите внезапно млъкнаха и живачните лампи изгаснаха. Лагерът потъна в мекия сумрак на утрото. На север във въздуха се издигна тежък стълб черен дим.

— Защо дойде, Юсуф?

Халифа не отговори веднага.

— Не за да те убия, — каза накрая. — Не затова. Въпреки че си прав. Исках. Вече четиринайсет години искам. Да изтрия Саиф ал-Таар от лицето на земята.

Той зарови в гънките на робата си за кутията цигари. Извади една, но се сети, че Дравич му беше взел запалката, и остана така с цигарата в ръка, незапалена.

— Дойдох, защото исках да разбера. Да те погледна в лицето и да разбера какво стана преди толкова много години. Защо се промени. Защо трябваше Али да умре и да даде път на това… зло.

Очите на Саиф ал-Таар проблеснаха за миг и пръстите му се стегнаха около пистолета. След това хватката им се отпусна и на лицето му се изписа нещо като усмивка.

— Очите ми се отвориха, Юсуф, това е. Огледах се и видях света такъв, какъвто е. Зъл и корумпиран. Шариатът е забравен. Земята е превзета от куфр. Видях и се заклех да направя нещо. Брат ти не умря. Просто израсна.

— В чудовище.

— В истински слуга на Бога. — Мъжът впи поглед в Халифа. — На теб ти беше лесно, Юсуф. Ти не беше големият син. Не ти се налагаше да търпиш онова, което търпях аз. Нямаше такива отговорности. Осемнайсет, двайсет часа на ден работех, за да храня теб и майка. Усещах как животът ми се изцежда от мен капка по капка. И навсякъде разни западняци със скъпите им хотели, които харчеха за един обяд повече, отколкото аз изкарвах за цял месец. Тези неща променят човека. Показват му света такъв, какъвто е в действителност.

— Можех да ти помагам — каза Халифа. — Молех те да ти помагам. Не беше нужно да поемаш цялото тегло.

— Аз бях големият син. Беше мое задължение.

— Както сега е твое задължение да убиваш хора ли?