Изгубената армия на Камбиз

— С какво да започнем тогава, а? Ушенце? Оченце? Зрънце?

Вдигна мистрията до устата си, облиза я и я опря отново до гърдата й, като се отдръпна малко, за да избегне ръката й, която посегна да издере очите му. Тя усещаше острието върху кожата си, знаеше, че ще я нареже, и в последен отчаян опит да се освободи сграбчи шепа пясък и го хвърли назад в лицето му.

— Кучко! — изкрещя той, пусна косата й и вдигна ръце към очите си.

Тя успя да се извърти но гръб. Той тъкмо се надигаше, както я бе обкрачил на колене, заслепен от пясъка. Тя събра до милиграм последната й останала сила, сгъна десния си крак и го заби в слабините му, размазвайки тестисите. Той изпищя — истеричен, женски писък — преви се и започна да кашля жестоко.

— Ще ти накълцам физиономията. — От устата му течаха лиги. — Ще те накълцам, кучко долна.

Замахна към нея с мистрията, но тя избягна удара и запълзя по дюната. Дравич се спусна след нея. Посегна, не успя да я хване, посегна отново, сграбчи края на ризата й и двамата изведнъж се затъркаляха бясно надолу, един през друг, кълбо от пясък, небе и мятащи се крайници.

На дъното Тара се преобърна през глава и падна тежко на пясъка. За миг остана неподвижна, зашеметена, изгубила всякаква ориентация, след което се изправи. Дравич се беше изтърколил встрани на по-ниското, на десетина метра от нея. Той също се изправи. Все още стискаше наточената мистрия. От носа му течеше кръв.

— Кучко! — изръмжа и се закашля. — Шибана кучко!

Тръгна към нея и краката му затънаха дълбоко в пясъка.

Учудващо дълбоко, като се имаше предвид, че вече бяха на нивото на земята. Тара отстъпи, готова да побегне. Гигантът измъкна единия си крак и направи още една крачка, но затъна още по-дълбоко, почти до коляното. Изведнъж вече не гледаше към нея. Премести тежестта си назад и се опита да си измъкне крака, но нещо отдолу сякаш го държеше и той не излизаше.

— О, не! — Гласът му беше изпълнен със страх. — О, не, само не това! — Погледна към Тара с разкривено от ужас лице.

— Моля те, само не това!

За миг остана така, с нещо почти детско в умоляващите очи, след това започна да се бори със зяпнала от усилие и ужас уста. Дърпаше и блъскаше, опитваше се да освободи крака си, но само затъваше още по-дълбоко в подвижните пясъци, първо до бедрата, след това до слабините, след това до кръста. Наведе се назад, сложи ръце зад себе си и направи опит да се оттласне, но и ръцете му затънаха. Измъкна ги, все още стиснал мистрията, и опита отново, но със същия резултат. Пясъкът вече стигаше до ребрата му. Той се разхлипа.

— Помогни ми! — изкрещя на Тара. — За Бога, помогни ми!

— Протягаше отчаяно ръка към нея. — Моля те! О, моля те! Помогни ми!

По лицето му се стичаха сълзи, ръцете му махаха диво. Започна да пищи, с пронизителен животински вой, юмруците му удряха пясъка, горната част на тялото му подскачаше и се тресеше, като че ли го екзекутираха с електрически ток. Но пустинята отказваше да отпусне хватката си, продължи да го придърпва надолу, стигна до подмишниците му, след това до раменете му и накрая всичко, което остана от него, беше огромната му глава и ръката му, все още стиснала мистрията. Тара не можеше да гледа повече и извърна глава.