Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— В Светия Коран е казано: „Бори се срещу неверниците, докато не остане съпротива“.
— Казано е и: „Нека ненавистта към хората не те подбужда да вършиш несправедливост“.
И освен това: „Онези, които съгрешат от Божия път, ще понесат жестоко наказание“. И освен това: „Против тях насочи цялата си сила да измъчваш враговете на Аллах“. Да не искаш да седнем тук и да се замеряме със свещени цитати, Юсуф? Мисля, че ще те надговоря.
Халифа загледа цигарата в ръката си.
— Да — прошепна. — Сигурно ще ме надговориш. Сигурен съм, че можеш да цитираш от зори до мрак и даже след това. Но това пак няма да оправдае постъпките ти.
Той вдигна очи към лицето на Саиф ал-Таар и го огледа внимателно.
— Просто не мога да те позная. Носът, очите, устата, да, същите като на Али. Но не мога да позная теб. Не и тук. — Той вдигна ръка към сърцето си. — Тук си непознат за мен. Повече от непознат. Пусто пространство.
— Аз все още съм ти брат, Юсуф. Каквото и да говориш. Кръвта ни е една.
— Не, не е. Али е мъртъв. Дори му направих гроб. Изкопах го със собствените си ръце, макар че не сложих вътре тяло.
Той вдигна ръка и избърса кръвта по устата си с ръкав.
— Когато си спомням за Али, изпитвам гордост. Изпитвам обожание. Изпитвам обич. Затова големият ми син носи неговото име. Защото винаги ще ме изпълва с радост и топлина. Но ти… с теб изпитвам само срам. Четиринайсет години. Четиринайсет години всеки ден отварям вестника с ужас, че ще прочета за поредното ти зверство. Четиринайсет години се крия от миналото си. И се правя, че не съм, който съм, защото съм брат на чудовище.
Очите на Саиф ал-Таар отново проблеснаха и пръстите му стиснаха пистолета.
— Винаги си бил слаб, Юсуф.
— Бъркаш слабостта с човечността.
— Не, ти бъркаш човечността с угодничеството. За да си свободен, понякога трябва да вземаш неприятни решения. Но откъде ли пък ще го знаеш? В крайна сметка знанието се ражда от страданието, а аз винаги съм се старал да те предпазвам от такива неща. Може би съм грешил. Говориш за срам, Юсуф, но минавало ли ти е през ум какъв е срамът, който изпитвам аз? Брат ми, когото обичах и за когото се претрепвах от работа, за да го нахраня и облека, да го изпратя в университета, сега е полицай. Слуга на онези, които направиха това със собствената му плът и кръв.
Той щракна с пръсти пред обезобразеното си чело.
— Затова ли превивах гръб? И си съсипвах живота? Повярвай ми, не само ти си разочарован. Нито си единственият, който смята, че е загубил брат си. И ден не минава, и минута от деня, когато да не мисля за теб. И ден не минава, когато тези мисли да не са помрачени от съжаление, ярост и горчивина.
Гласът му беше спаднал до дрезгаво съскане.
— Когато разбрах, че си дошъл, си помислих, че може би… само за миг… след цялото това време…
Очите му грейнаха за миг, но после пак потъмняха.
— Но не. Разбира се, че не. Ти нямаш силата. Предаде ме. И предаде Бог. И ще бъдеш наказан за това.
Той вдигна пистолета, насочи го в главата на Халифа и пръстът му се стегна.
Халифа го погледна и каза просто:
— Бог е велик. И Бог е добър. И Той не иска да се убиват хора, за да се доказва, че е такъв. Това е истината. Това ме научи брат ми Али.
Погледите им останаха впити един в друг, пет секунди, десет и тогава Саиф ал-Таар изръмжа и натисна спусъка. В същото време обаче вдигна цевта и куршумът излетя към небето. Настъпи мълчание. След миг дотича малкият Мехмет.
— Вземи го и го пази — каза Саиф ал-Таар. — Много внимавай. Не говори с него. — После се обърна и се отдалечи.
— Ще я унищожиш, нали? — извика след него Халифа и посочи сандъците. — Това са експлозиви, нали?
Саиф ал-Таар спря и се обърна.
— Онова, което притежаваме, няма да има никаква стойност, ако армията оцелее. Жалко, но няма друг начин.
Халифа не каза нищо. Само продължи да го гледа и накрая прошепна:
— Горкият Али.
Караха вече десет минути. Тара непрекъснато се озърташе през рамо за евентуални преследвачи. Когато стана ясно, че никой не ги следва, Даниел забави, сви надясно, нагоре по дюната, и спря на върха й. Лагерът отзад се беше превърнал в неясно петно, над което в зазоряващото се небе се издигаше черен дим. Пирамидалната скала блещукаше оранжево-червена в първите слънчеви лъчи. Гледаха я мълчаливо.
— Не можем да го оставим просто така — каза накрая Тара.
Даниел сви рамене, но не каза нищо.