Изгубената армия на Камбиз

— Все едно сме сънували — каза Тара.

— Де да бяхме.

Караха още пет минути. Даниел прецени, че вече са се изравнили с лагера, и насочи мотоциклета към билото на дюната вдясно. Склонът беше стръмен и едва успяха да го изкачат. Двигателят виеше протестиращо. Пирамидалната скала се възправи пред тях и малко вляво, на две дюни разстояние. Под нея, макар че не се виждаха, бяха лагерът и разкопките. Не се мяркаха никакви постове.

— Къде са? — попита Тара.

— Нямам представа. Сигурно всички са в лагера.

Той спусна мотоциклета и пое към следващата дюна. Сега между тях и армията остана само едно възвишение. Чуваха се неясни шумове, викове и удари на чук. Но пейзажът оставаше абсолютно пуст.

— Зловещо е — каза тя. — Все едно пустинята е пълна с невидими хора.

Даниел изгаси мотора и отново огледа терена пред тях. След това много бавно отпусна спирачката и пусна мотора на свободен ход до долу. Инерцията ги отнесе още на петдесет метра по равното преди да спрат. Слязоха и оставиха мотоциклета на пясъка.

— Оттук сме пеш. Не искам да рискувам да чуят мотора. Много е шумен. Ако някой ни види… не виждам какво можем да направим. Освен да бягаме.

Изкачиха се до върха на склона, вперили погледи в билото, ужасени от момента, в който някой щеше да се появи и да ги забележи. Но никой не се появи и с разтупкани от изтощение сърца двамата стигнаха почти догоре, проснаха се по корем и бавно запълзяха по хладния пясък, докато не видяха долината отдолу.

Намираха се точно над разкопания кратер, огромната скала беше пред тях, лагерът малко вляво. Групички мъже в черно сновяха трескаво и опаковаха артефакти — мечове, щитове, копия, брони — и товареха сандъците на камили.

— Май се готвят да си ходят — каза Даниел, ядосан от начина, по който се отнасяха с предметите. — Виж, дори не си дават труда да подлагат слама. Направо ги мятат в сандъците.

Лежаха неподвижно и наблюдаваха сцената. Една огромна фигура крачеше сред работниците, крещеше и жестикулираше. Дравич. На Тара й се доповръща и отвърна поглед.

— Това пък какво е?

Сочеше един мъж до ръба на кратера, близо до основата на пирамидалната скала, който правеше нещо с някаква малка сива кутия и купища кабели. Даниел присви очи и прошепна:

— О, Господи!

— Какво?

— Детонатор.

Кратко мълчание.

— Искаш да кажеш…

— Ще я взривят. — Лицето му беше пребледняло от ужас. — Значи това е имал предвид Саиф ал-Таар снощи. Това е единственият начин да си гарантират стойността на онова, което са взели. Най-великата находка в историята на археологията и те ще я унищожат. О, Господи! — Лицето му се изкриви като от физическа болка.

— И какво ще правим?

— Не знам, Тара. — Той поклати глава. — Просто не знам. Ако се опитаме да слезем долу, ще ни видят моментално.

Той откъсна поглед от детонатора, надигна се и погледна наляво.