Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
В първия момент Саиф ал-Таар остана неподвижен, сгърчен, безжизнен и от слепоочието му потече кръв — беше се ударил в камъка. След това си пое болезнено дъх, хвърли се към Халифа и се вкопчи в лицето и косата му. Устата му беше изкривена от злоба.
— Ще те убия! — изрева той. — Ще те убия!
Сграбчи главата на Халифа и я заудря в скалата, един път, два пъти, три пъти.
— Ти ме предаде, Юсуф! Моят брат! Моят роден брат!
Вдигна го на колене и го удари в устата.
— Не можеш да се биеш с мен. По-силен съм от теб. По-силен съм от всички. Господ е с мен.
Удари го още веднъж и още веднъж, после го захвърли на пясъка, изправи се, залитна и тръгна към детонатора. Халифа го изрита с последни сили и успя да го уцели точно под коляното и да го събори. Хвърли се към него и прикова ръцете му към земята.
— Обичах те! — изкрещя със сълзи в очите. — Моят брат. Моята кръв. Защо трябваше да станеш такъв?
Саиф ал-Таар се опитваше да се измъкне изпод него.
— Защото те са злото! — изръмжа той. — Всичките. Злото.
— Те са жени и деца! Не са ти направили нищо.
— Направили са ми! Направили са ми! Те убиха баща ни! — Той освободи едната си ръка и посегна към очите на Халифа. — Не разбираш ли? Те убиха баща ни. Унищожиха живота ни!
— Беше злополука, Али! Те какво са виновни!
— Виновни са! Унищожиха семейството ни! Те са злото. Всичките. Дяволи! — Той отхвърли Халифа с неподозирана сила, скочи на крака и го изрита в ребрата. — Ще ги изколя! Чуваш ли? Ще ги изколя! До крак!
Продължи да го рита, докато не го изблъска почти до ръба на кратера от разкопките. Детективът се огледа отчаяно за нещо като оръжие. Наблизо в пясъка лежеше древен кинжал със зеленясало нащърбено острие и той го грабна и замахна нагоре, за да отпъди брат си. Саиф ал-Таар се хвърли, стисна китката му, стовари колене върху гърдите му, започва да извива оръжието към гърлото му и изкрещя:
— Въобразяват си, че могат да ни третират като животни! Въобразяват си, че са над закона. Но не са над закона на Бог. Бог вижда злото. И Бог иска възмездие!
Кинжалът се приближаваше към гърлото на Халифа. Той се напрегна да го задържи, ръцете му се разтрепериха от усилието, но брат му беше твърде силен. Сантиметър по сантиметър върхът на острието се приближаваше все по-близо до гърлото му, докато накрая се допря до адамовата му ябълка и натисна кожата. Той направи последен опит да го задържи, после отслаби хватката си. Погледна брат си в очите. Шумът на битката изведнъж заглъхна и останаха само двамата.
— Направи го — прошепна Халифа.
Въпреки че вече само Саиф ал-Таар държеше кинжала, ръцете му трепереха неконтролируемо, сякаш се бореше с невидима сила.
— Направи го — повтори Халифа. — Време е. Искам да се освободя от тебе. Най-накрая да отида при брат си. При прекрасния ми брат. Направи го. Направи го!
Затвори очи и се приготви. Острието натисна още малко и му потече кръв. След това спря. Пауза и после много бавно се отдръпна. Нещо тежко тупна на пясъка зад главата на Халифа и тежестта се махна от гърдите му. Той отвори очи.
Брат му стоеше над него. Двамата се погледнаха за секунда, всеки погледна надълбоко в другия, търсейки нещо, което би могъл да разбере, нещо, за което да се хване, а после Саиф ал-Таар отново се обърна към детонатора. Направи крачка, втора — и тогава куршумите го повалиха първо на скалата, а оттам и на земята. Той се сгърчи върху камъка, от устата му рукна кръв, пръстите му задраскаха земята в агония. Следващият откос надупчи гърдите му и той бавно се затъркаля към кратера и падна. Плетеницата от изсъхнали ръце и крака се затвори над него, сякаш армията го прибра като един от своите.
Халифа се огледа ужасен. На десет метра от него стоеше Даниел с автомат в ръка. Той се приближи бавно, наведе се и изтръгна кабела на детонатора. Халифа се отпусна по гръб и погледна небето с пълни със сълзи очи.
— О, Господи! — прошепна. — О, Али!
Дравич задърпа Тара по склона. Тя го удряше и дереше, но той беше прекалено силен и я влачеше, като че ли беше парцалена кукла. Тя не си губеше силите да крещи, защото знаеше, че едва ли някой ще я чуе сред какофонията и взривовете, които изпълваха въздуха.