Изгубената армия на Камбиз

— Не, не! — изпищя той зад гърба й. — Не! Не ме оставяй! Моля те, не ме оставяй! Помогни ми! Измъкни ме!

Тя внимателно започна да се изкачва обратно по дюната.

— Моля те! — виеше той. — Съжалявам за това, което направих! Съжалявам! Моля те, не ме оставяй! Не ме оставяй! Върни се! Върни се, мръсна курво! Ще те убия! Ще те убия! О, Господи, помогни ми! Помогни ми!

Писъците му продължиха, докато тя не стигна до средата на склона, след което замлъкнаха рязко. Тя стигна близо до върха и се обърна. Различи смътно най-горната част на главата му, която все още се подаваше от пясъка, и до нея мистрията. Потръпна и продължи към билото.

Когато стигна до билото на дюната, битката почти беше приключила. Всичко гореше, въздухът беше натежал от дим и сажди, но стрелбата беше утихнала и трите хеликоптера се бяха приземили. Облечени в камуфлажни униформи фигури, очевидно войници, крачеха методично сред останките, като спираха от време на време да пуснат по някой откос в разпръснатите по земята тела в черни роби. Камили се щураха безцелно. Не се виждаше нито един жив от хората на Саиф ал-Таар.

Тара оглежда сцената още известно време, след което забеляза две малки фигури, застанали встрани от останалите, близо до основата на голямата черна скала. Бяха доста далеч, но единият беше с бяла риза и тя беше сигурна, че е Даниел. Заслиза. В края на склона вдигна ризата пред лицето си, за да се предпази от дима, и тръгна през касапницата. Войниците бяха навсякъде. Тя се опита да спре един и да го попита какво става, но той просто я подмина, сякаш не съществуваше. Опита още веднъж, със същия резултат, затова продължи към скалата, заобиколи изкопа и накрая стигна до двете фигури, които беше видяла отгоре. Даниел беше по-близо — седеше на пясъка и се взираше в ямата, преметнал автомат на рамо. Халифа беше зад него, подпрян на скалата, с цигара в уста, с подпухнало насинено лице и оцапана с кръв риза. Вдигнаха очи, когато тя се приближи, но и двамата не казаха нищо.