Кралят

– Задник.

С малко повече късмет копелето щеше да се забие в някоя канавка, без да си е сложил колана.

Десетина минути по-късно Трез се отдели от високоскоростната лента и навлезе в лабиринт от еднопосочни улици. Заобиколен отвсякъде от светофари и стопове, мозъкът му даде накъсо и той забрави пътя към апартамента…

Когато зад него изсвири клаксон, той изскърца със зъби и натисна газта. В крайна сметка се видя принуден да обикаля наоколо, използвайки двайсететажната сграда, издигаща се пред него, като ориентир, докато не намери рампата, която се спускаше в подземния гараж. Докато слизаше надолу, извади пропус­ка си от сенника, прокара го през четеца и се насочи към едно от двете им места за паркиране.

След пътуване с асансьор, което се проточи поне петдесет години, той най-сетне излезе в застлания с килим коридор. Техният апартамент бе малко по-надолу; той влезе през главната врата, а не тази за прислугата, използвайки месинговия си ключ.

На плота в кухнята видя две чаши, отворен пакет чипс и полупразна кана за кафе.

Поспря над едно разгърнато списание за мъжка мода. Вече го беше разглеждал.

– Готино яке – промърмори, докато го затваряше.

Не беше нужно да пали лампите – денят беше ясен и слънчев и през огромните прозорци влизаше предостатъчно светлина…

Внушителната черна фигура, която се появи на терасата, не предвещаваше нищо добро.

Трез се приближи, отвори вратата с ръка, а не с помощта на волята си и излезе навън, затваряйки след себе си.

Изпод екзекуторската качулка се разнесе леко развеселеният глас на С’Екс.

– Брат ти ме покани да вляза.

– Аз не съм брат ми.

– Да. Забелязахме. – Палачът на кралицата скръсти ръце на гърдите си, при което широките му одежди се издуха. – На какво дължиш честта на посещението ми?

Това, че навън беше кучи студ, изглеждаше съвсем уместно.

– Не искам да закачаш родителите ми.

– Тогава ще се наложи да се върнеш. Това е. – Палачът се приведе напред. – Не ми казвай, че ме накара да дойда чак дотук с надеждата да преговаряме. Несъмнено не може да си толкова глупав.

Трез оголи зъби, но после се овладя.

– Има нещо, което искаш. Всеки си има цена.

Екзекуторът вдигна ръце и бавно свали качулката си. Лицето зад диплите черен плат беше красиво като грях… и имаше очи с топлината на вледенен гранит.

– Защо бих рискувал собствения си живот заради твоите родители? Откажа ли да изпълня дадената заповед, ще има последици… а никой от вас не си заслужава риска.

– Би могъл да говориш с кралицата. Тя те слуша.

– Дори да приемем, че е вярно (а не казвам, че е така), защо да го правя?

– Защото има нещо, което искаш.

– След като очевидно знаеш всичко, какво е то според теб? – попита палачът отегчено.

– Ти си хванат като в капан, досущ като всички останали там. Не съм забравил какво е усещането… и мога да те уверя – животът от другата страна на онези стени е далеч по-хубав.

– Затова ли изглеждаш толкова ужасно?