Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Странно… каза, че й е спасил живота „също като на другите“. Но тя не е като другите, поне така ми се струва от историята, която той ни разказа.
— Как така?
— Той ми разказа как другите са се озовали при него — Алехандро, Тилде и Дона. Те са вършели ужасни неща, преди Адаир да ги срещне.
Вмъкнахме се в стаята на Джонатан, която бе до тази на Адаир, но по-малка, макар и с доста просторна гардеробна и изглед към градината. Имаше врата, която водеше право в покоите на домакина.
— Мисля, че затова ги е избрал, защото са способни на зли дела, каквито той изисква от тях. Според мен точно това търси в хората от обкръжението си. Недостатък.
Свалихме част от дрехите си, за да ни е по-удобно, и легнахме един до друг в леглото, а Джонатан покровителствено ме прегърна през талията. Опиумът започваше да действа и на нас и бях пред заспиване.
— Не ми звучи логично… Тогава защо е избрал теб? — попита сънено Джонатан. — Ти през живота си не си наранявала друг човек.
Това беше мигът да спомена как доведох София до самоубийство. Дори поех дъх и се наканих да го направя, но… отново не можах. Джонатан ме смяташе за толкова невинна, че се чудеше какво правя тук. Мислеше, че съм неспособна да извърша зло, и не исках да развалям това впечатление.
Още по-показателно беше, че не попита защо той е бил избран, какво е видял Адаир в него. Познаваше се достатъчно, за да знае, че у него има зло, което заслужава да бъде наказано. Може би и аз го знаех. И двамата бяхме грешни по свой начин и избрани да получим възмездието, което заслужавахме.
— Исках да ти кажа — промълви със затворени очи и почти заспал Джонатан, — че скоро ще замина с Адаир. Той каза, че иска да ме заведе някъде. Забравих къде точно. Може би Филаделфия… но след тази история не бих казал, че изгарям от нетърпение да ходя някъде сам с него…
Придърпах ръката му, която беше върху мен, и през финия плат на ризата му забелязах петно на кожата на ръката му. Призля ми, когато познах очертанията. Дръпнах ръкава и видях татуировката от вътрешната страна на ръката.
— Откъде е това? — попитах и седнах разтревожена в леглото. — Тилде ти го направи, нали? Тя го нарисува с игла?
Джонатан дори не отвори очи.
— Да, да… предната вечер, когато бяхме излезли да пием…
Разгледах татуировката по-внимателно; не беше гербът, а два кръга с дълги огнени сплетени като пръсти опашки. Може и да беше различна от моята, но я бях виждала вече — на гърба на Адаир.
— Същата като на Адаир е — успях да кажа аз.
— Да, знам… Той настоя да ми я направят. За да покаже, че сме братя или някаква такава глупост. Позволих само за да не ми опява повече.
Докоснах татуировката с палец и усетих през мен да преминава студена вълна; Адаир бе белязал Джонатан и това означаваше нещо, но не можех да разбера какво. Искаше ми се да го помоля горещо да не заминава с Адаир, да не му се подчини… но знаех неизбежния край на подобна лудост. Затова не казах нищо. Лежах дълго будна и слушах равномерното дишане на Джонатан. Не можех да се отърва от предчувствието, че времето ни заедно върви към края си.
42.
Квебек Сити, днешно време
Люк се събуди от звука на човешко нещастие. Беше дезориентиран, както винаги, когато се събуждаше след подремване през деня. Първата му мисъл бе, че се е успал за вечерната смяна в болницата. Но чак когато събори будилника, който не беше звънял, след непохватно опипване на нощното шкафче, осъзна, че е в хотел и с него има само един човек, който плаче.
Вратата към банята беше затворена. Люк почука тихо и след като не получи отговор, бутна вратата. Лани седеше във ваната напълно облечена. Погледна го през рамо и той видя, че гримът й е се е стекъл на черни струйки по лицето и тя прилича на страшен клоун от филм.
— Добре ли си? — попита Люк и посегна да я хване за ръката. — Какво правиш тук?
Тя го остави да й помогне да излезе от ваната.
— Не исках да те събудя.
— Нали затова съм тук? — заведе я той до леглото и я остави да се сгуши в прегръдките му като дете.
— Извинявай… но започнах… да осъзнавам… — захлипа Лани.
— Че го няма — довърши Люк вместо нея, а тя продължи да плаче. Логично: досега бе съсредоточила цялото си внимание върху бягството си. След като вече се бе измъкнала, адреналинът бе намалял и тя си бе спомнила как е стигнала дотук и че най-важния човек в живота й вече го няма. Той беше нейният любим, а тя нямаше да го види никога повече.