Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Стана на пазара на голям град. Тя вървеше след баща си, увита, както повелява тяхната традиция. Виждах само очите й, но това ми беше достатъчно: разбрах, че трябва да видя и повече. Проследих ги до жилището им в покрайнините на града. Говорих с някои от мъжете, които се грижеха за камилите, и разбрах, че главата на семейството е вожд на номадско племе, отишъл в града, за да даде Узра на някакъв смотан невръстен султан и така да откупи живота си.
Горката Узра вече беше напълно неподвижна. Дори беше спряла да дърпа от наргилето. Адаир уви кичур от огнената й коса около пръста си, подръпна го, сякаш я укоряваше за надменността й, след това го пусна.
— Намерих шатрата й, в която й прислужваха дванайсет жени. Те се бяха наредили в кръг около нея, мислеха си, че така никой не я вижда, и й помагаха да се съблече. Дрехата се плъзна по канелената й кожа, косите й се разпуснаха и ръцете на прислужниците затанцуваха по цялото й тяло… Настана истински хаос, когато влязох в шатрата — каза Адаир и се изсмя гърлено. — Жените се разпищяха, побягнаха и започнаха да се спъват една в друга, докато се опитваха да се спасят от мен. Как можаха да си помислят, че ще се задоволя с някоя от тях, когато това омагьосващо видение стоеше голо пред мен? А Узра разбра, че съм дошъл заради нея, познах по погледа й. Едва успя да се покрие с робата си, когато аз я взех на ръце и я отнесох.
Заведох я в един дворец в пустинята, където знаех, че никой няма да ни намери. В онази нощ я обладавах много пъти, без да обръщам внимание на виковете и сълзите й — каза той, сякаш нямаше от какво да се срамува и има толкова право да я притежава, колкото и да пие вода, когато е жаден. На следващата сутрин слънцето изгря, а аз още не бях излязъл от делириума си и не се бях наситил на красотата й. Между сеансите на удоволствие я попитах защо ще я дават на султана. Защото племето й вярвало в някакво суеверие за джин със зелени очи, който щял да донесе болести и страдания, отговори ми тя. Идиотите се страхували и се обърнали към султана. На баща й било заповядано да я предаде, иначе ще бъде убит. За да развалят проклятието, тя трябвало да умре.
Знаех, че не съм първият мъж, с когото е била, затова я попитах кой е отнел девствеността й. Брат? Роднина, без съмнение, кой друг би могъл да се приближи толкова до нея? Оказа се, че е бил баща й. Можете ли да повярвате? — попита Адаир учуден и изсумтя, сякаш това беше най-невероятното нещо, което бе чувал.
— Той беше вождът, патриарх, свикнал да прави каквото си поиска. Но до петия рожден ден на Узра вече знаел от цвета на кожата й, че тя не е негово дете. Майката му била изневерила и ако се съди по зелените очи на момиченцето, го била направила с чужденец. Той не казал нищо, просто един ден извел майката в пустинята и се върнал без нея. До дванайсетия си рожден ден Узра вече била заела мястото на майка си в леглото му; той й казал, че е дъщеря на курва и няма никаква кръвна връзка с него, затова не било забранено. Но не трябвало да казва на никого. Слугите се умилявали колко била привързана към баща си и как никога не се разделяла с него.
Казах й, че това няма никакво значение. Нямаше да я дам на онзи побъркан суеверен султан. Нито щях да я пратя обратно при баща й, който да я насили още веднъж, преди да я предаде, страхливецът.
Докато Адаир разказваше, аз бях успяла да хвана ръката на Узра и от време на време я стисках, за да й дам да разбере, че й съчувствам, но по безжизнения поглед на зелените й очи ми стана ясно, че тя се бе отнесла на друго място, далеч от жестокостта на сегашния си господар. Джонатан също се чувстваше леко неудобно заради нея. Адаир продължи, без да му пука, че е единственият, който се наслаждава на тази история.
— Реших да спася живота й. Също като на другите. Казах й, че страданията й са свършили. Тя ще започне нов живот и ще остане при мен завинаги.
След като опиумът подейства на Адаир и той заспа, с Джонатан се отдалечихме. Той ме хвана за ръката и ме поведе.
— Мили боже, Лани, как да разбирам тази история? Моля те, кажи ми, че си измисляше, че преувеличаваше…