Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Имало едно време в малко провинциално градче, доста далеч от Лондон, един дребен човек на име Натаниъл Пипкин, който бил енорийски свещеник в това малко градче и живеел в малка къщичка на малката Хай Стрийт, на десет минути пешком от малката църквица; той всеки ден от девет до четири вливал по малко знание в главите на малките момчета. Натаниъл Пипкин бил безобидно, свито и добродушно същество с поизвит нагоре нос, малко кривоглед и кривокрак и малко понакуцвал; времето си той прекарвал или в училището, или на църква и чистосърдечно вярвал, че не съществува на земния шар по-умен човек от енорийския наместник, по-величествена зала от тази на енорийския съвет или по-добре уредено учебно заведение от неговото. Веднъж, само веднъж в живота си Натаниъл Пипкин видял епископ — истински епископ с дълги батистени ръкави и перука на главата. Видял го да върви, чул го да говори на една конфирмация и когато при този тържествен обред горепоменатият епископ положил ръка върху главата му, Натаниъл Пипкин бил тъй преизпълнен от благоговение и страхопочитание, че направо паднал в несвяст и бил изнесен от църквата от енорийския клисар.

Това било велика дата: потресаващо събитие в живота на Натаниъл Пипкин, единственото нявга смутило гладкото течение на безбурното му съществуване; но един прекрасен следобед, в миг на дълбок размисъл върху някаква ужасно сложна задача по събиране, що съставял за наказание на едно хлапе, той вдигнал очи от плочата на пакостника и те изведнъж се спрели върху свежото личице на Мария Лобс, единствената дъщеря на стария Лобс, прочутия сарач от отвъдната страна на улицата. Вярно — очите на мистър Пипкин се били спирали върху хубавкото лице на Мария Лобс много пъти и преди, в църква и другаде; но никога дотогава очите на Мария Лобс не изглеждали тъй блестящи, нито страните й тъй румени, както този път. Нищо чудно следователно, че Натаниъл Пипкин не можел да сведе погледа си от личицето на Мария Лобс; нищо чудно тогава, че Мария Лобс, забелязвайки, че някакъв младеж я зяпа, отдръпнала глава от прозореца, отдето надзъртала, затворила капаците и спуснала пердето; нищо чудно, че Натаниъл Пипкин веднага се нахвърлил върху провинилото се хлапе и го пляскал и хокал, докато му паднало сърце на място. Всичко туй било съвсем естествено и нямало нищо за чудене.

Но все пак има нещо за чудене: това, че Натаниъл Пипкин, тъй саможив по природа, плах по нрав и с толкова малък доход, се осмелил от този ден насетне да се стреми към сърцето и ръката на единствената дъщеря на гневливия стар Лобс — на стария Лобс, прочутия сарач, който с едно драсване на перото можел да купи цялото село, без дори да усети харча — стария Лобс, за когото със сигурност се знаело, че има камари пари, вложени в банката на съседния търговски град — стария Лобс, за когото се разправяло, че има несметни, неизчерпаеми съкровища, натрупани в малкото желязно ковчеже с голяма ключалка, поставено над камината в задната стая — стария Лобс, за когото всеки знаел, че при тържествени случаи украсявал трапезата си с чайник, захарница и каничка за сметана от чисто сребро, за които обичал, с преизпълнено от гордост сърце, да се хвали, че щял да ги дари на дъщеря си, щом си намерела съпруг по свой вкус. Повтарям: буди дълбоко изумление и безкрайно учудване, че Натаниъл Пипкин имал дързостта да обърне поглед в тази посока. Но любовта е сляпа, а Натаниъл бил кривоглед и възможно е тези две обстоятелства, взети заедно, да са му попречили да види нещата в истинската им светлина.