Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Виж ти! — рече последният. — Не била лоша таз работа — плакането. И аз съм готов да плача като улук при силен дъжд за таз хубава пара. Как го правиш?
— То идва от сърцето, мистър Уокър — тържествено отвърна Джоб. — Довиждане, сър.
„Не излезе костелив орех все пак. Каза ни всичко от игла до конец“ — рече си Сам, докато Джоб си отиваше.
Не бихме могли да съобщим точно от какво естество бяха мислите, минаващи през ума на мистър Тротър, защото съвсем не знаем какви са били те.
Денят изтече, настъпи вечерта и малко преди десет часа мистър Уелър докладва, че мистър Джингл и Джоб били излезли наедно, багажът им бил готов и били поръчали екипаж. Заговорът явно започваше да се привежда в изпълнение, както мистър Тротър го бе предвещал.
Стана десет и половина: време бе мистър Пикуик да потегли за своята опасна и трудна мисия. Той отхвърли предложението на Сам да вземе дългото си палто, за да не му пречи при прескачане на оградата, и тръгна напред, последван от своя помощник.
Луната бе изгряла, но се бе скрила зад облаци. Беше хубава вечер, не валеше, но беше необичайно тъмно. Пътеки, плетища, ниви, къщи и дървета бяха загърнати в дълбока сянка. Въздухът бе горещ и душен, летни светкавици трепваха над линията на хоризонта и бяха единствената виделина, разкъсваща гъстия мрак, що бе обвил всичко; никакъв звук не се чуваше освен лаят на някакво неспокойно псе от някаква далечна къща.
Те намериха пансиона, прочетоха пиринчената табела, обиколиха зида и се спряха точно там, където той ги делеше от дъното на градината.
— Върнете се обратно в странноприемницата, Сам, щом ми помогнете да прескоча зида — рече мистър Пикуик.
— Слушам, сър.
— И стойте буден, докато се върна.
— Разбира се, сър.
— Хванете ме за крака и когато кажа „хайде“, ме повдигнете лекичко.
— Добре, сър.
След като уговори тези подробности, мистър Пикуик се улови за ръба на зида и даде нареждането „хайде“, което бе изпълнено твърде ревностно. Дали тялото му бе заимствувало от еластичността на неговия ум, или пък представата за лекичко повдигане на мистър Уелър бе от доста по-грубо естество, отколкото тази на мистър Пикуик, но непосредствената последица от неговата помощ бе, че безсмъртният джентълмен прелетя стремглаво над зида от другата страна право върху някакъв гъсталак и като смаза три храста френско грозде и прекърши една роза, се просна целият.
— Дано не сте се ударили, сър — рече Сам, шепнейки полугласно, щом се окопити от изненадата при загадъчното изчезване на своя господар.
— Аз не съм се ударил, Сам — отвърна мистър Пикуик от другата страна на зида, — но струва ми се, че вие ме ударихте.
— Дано не съм, сър — отвърна Сам.
— Няма значение — продължи мистър Пикуик, като ставаше, — дребна работа, само няколко драскотини. Вървете си, иначе ще ни чуят.
— Довиждане, сър.
— Довиждане.
Сам предпазливо се отдалечи и остави мистър Пикуик самичък в градината.
Светлини проблясваха от време на време от различни прозорци на сградата или се прокрадваха по стълбището, като че обитателите се готвеха за сън. Мистър Пикуик не искаше да се приближава много към вратата преди уреченото време, затова приклекна в един ъгъл до стената и зачака да удари часът.
Подобно положение би могло естествено да въздействува угнетяващо върху духа на повечето хора. Мистър Пикуик обаче не се чувствуваше нито угнетен, нито смутен. Той знаеше, че неговите действия бяха добронамерени и се уповаваше изцяло на доблестния Джоб. Не ще и дума — беше отегчително, дори потискащо, но един съзерцателен човек може винаги да се отдаде на размишление. Размишлявайки, мистър Пикуик бе задрямал и биде разбуден от ударите на близкия църковен часовник, който отброяваше уговорения час — единадесет и половина.
„Време е“ — помисли си мистър Пикуик и предпазливо се надигна. Той погледна нагоре към къщата. Нямаше никъде светлина и капаците на прозорците бяха затворени. Несъмнено всички си бяха легнали. Той отиде на пръсти до вратата и почука леко. Минаха две-три минути, без никой да отговори; той почука отново, малко по-силно, а после трети път — още по-силно от преди.
Най-сетне се чуха стъпки по стълбището и пламък от запалена свещ просветна през дупката на ключалката. Дълго се отмахнаха резета и вериги и вратата бавно се отвори.
Трябва да отбележим, че вратата се разтваряше навън; и докато вратата се разтваряше все по-широко и по-широко, мистър Пикуик се отдръпваше все повече и повече зад нея. Какво бе неговото учудване, когато, надничайки предпазливо иззад крилото, видя… не Джоб Тротър, а някаква прислужничка със свещ в ръка! Мистър Пикуик тутакси дръпна главата си с театрален жест, напомнящ знаменития образ на Пънч, когато очаква глуповатия си партньор с тенекиената латерна.