Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Не подобава на един стар воин от фамилията Багсток — продължи майорът, като възвърна спокойния си тон — да се оставя да бъде измъчван от собствените си чувства, но… дявол да го вземе, сър — извика майорът, обладан от нов пристъп на ярост, — споделям скръбта ви.
Лицето на майора стана още по-мораво, а рачешките му очи здравата се опулиха при ръкуването му с мистър Домби и той придаде на този миролюбив жест такъв войнствен характер, сякаш му предстоеше да се боксира с мистър Домби за награда от хиляда лири стерлинги и за званието шампион на Англия. Майорът поведе посетителя си към гостната, като си въртеше главата и изпръхтяваше подобно на кон и там (вече овладял чувствата си) го приветствува с непосредственост и искреност, както се полага на един спътник в пътешествието.
— Домби — заговори майорът, — радвам се да ви видя. Горд съм да ви видя. Не са много хората в Европа, на които Дж. Багсток би казал подобни думи… тъй като Джош е прям. Сър, такъв си е по природа… но Джоуи Б. е горд да ви види, Домби.
— Майоре — отговори мистър Домби, — вие сте много внимателен.
— Не, сър — каза майорът. — По дяволите, съвсем не! Не съм такъв по характер. Ако Джо бе такъв по характер, досега Джо да е станал генерал-лейтенант сър Джоузеф Багсток, кавалер на ордена на Банята, и би ви приел в съвсем друга квартира. Виждам, че още не сте опознали стария Джо. Но събитието, бидейки така необичайно, предизвиква гордост у мен. За бога, сър — с категоричност заяви майорът, — за мен то е чест.
Мистър Домби, съзнаващ собственото си достойнство и силата на парите си, почувствува, че това бе самата истина и затова не възрази на казаното. Но интуитивното проумяване на тази истина от страна на майора, както и откритото й признаване бяха извънредно приятни. Те служеха на мистър Домби като потвърждение, ако се нуждаеше той от такова, че не е сбъркал по отношение на майора. Убеждаваше се, че властта му се простира извън пределите на неговите собствени среди и че майорът, като офицер и джентълмен, има същото усещане за нея, както и служителят в кралската борса.
Ако изобщо бе утешително да чува това или такива подобни неща, още по-утешително бе да ги чуе именно сега, когато толкова безпощадно се бяха разкрили пред него цялата безпомощност на волята му, нетрайността на надеждите му, безсилието на богатството. Какво могат да направят парите, беше го запитал веднъж синът му. Понякога, когато се сещаше за този детски въпрос, едва се удържаше да не запита самия себе си: „Какво наистина могат да направят те? И какво направиха?“
Но това бяха мисли, пораждани от самотата, възникващи късно през нощта в потискащото униние и мрак на неговото уединение, но гордостта бързо възвръщаше своята самоувереност благодарение на множеството потвърждения на истината, така неоспорими и ценни като това на майора. Мистър Домби, който нямаше приятели, се бе почувствувал благоразположен към майора. Не би могло да се каже, че изпитва към него топли чувства, но все пак сърцето му малко се поразмрази. Майорът беше играл известна роля — не много голяма — в дните, прекарани по крайбрежието. Той бе светски човек и се познаваше с някои изтъкнати личности. Беше словоохотлив и разправяше забавни истории и мистър Домби бе склонен да гледа на него като на оригинален човек, който блести в обществото, но у когото отсъствува отровният привкус на бедност, обикновено така силно усещащ се у оригиналните хора. Положението му безспорно бе добро. Въобще майорът беше достоен спътник, привикнал приятно да си прекарва времето, добре запознат с тези места, които им предстоеше да посетят, и излъчваше около себе си джентълменска непринуденост, която добре се съчетаваше с репутацията на мистър Домби в Сити и изобщо не влизаше в конкуренция с нея. Ако у мистър Домби смътно се прокрадваше мисълта, че майорът, като човек, свикнал поради своята професия да не се трогва от деянията на безжалостната ръка, неотдавна съкрушила надеждите на мистър Домби, е в състояние неусетно да му внуши някаква полезна философия и да прогони безплодните му съжаления, то той криеше тази мисъл и от самия себе си и без да размишлява върху нея, я таеше в дълбините на своята гордост.
— Къде е моят негодник? — извика майорът и гневно огледа стаята.
Туземецът, който нямаше определено име, но откликваше на всички обидни епитети, моментално се появи на вратата, без да се осмели да приближи.