Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Касовата бележка.
Вече долу на улицата, той се обърна към Жозефин:
— С кола сте, предполагам…
Тя кимна утвърдително, поглаждайки чело с опакото на ръката си, в опит да смекчи упоритото главоболие.
— Ще я оставя и ще дойда да си я взема утре. Мисля, че прекалих с шампанското.
— Странно, не се връзва с представите ми за вас, доколкото ви познавам…
Тя потвърди със сериозна усмивка:
— Тази вечер съм леко пияна. Пих много, защото съм много тъжна. Просто не можете да си представите колко съм тъжна.
— Тъжна и пийнала. Хайде, усмихнете се! Това е първата неделя на новата година.
Тя се опита да върви по права линия по бордюра на тротоара. Разтвори ръце, за да запази равновесие. Залитна. Той я прихвана и я заведе до колата си.
— Ще ви изпратя.
— Много сте любезен — благодари Жозефин. — Да ви призная, много ми харесвате. Точно така, да, да… Вдъхвате ми смелост, всеки път когато ви видя. Започвам да се чувствам красива, силна, особена. За мен това е нещо… изключително. Дори когато ми духате дима от пурата право в лицето, както онзи ден в ресторанта… Имам идея за книга. Не знам дали трябва да говоря за това, понеже всичко непрекъснато се мени. Имам идеи, обаче те се изпаряват. Ще ви ги разкрия, когато се почувствам по-уверена.
Тя се стовари на предната седалка на колата на Гастон Серюрие.
Искаше й се той да шофира из нощния Париж без цел и посока. Да следва брега на Сена. Искаше й се да зърне черните отражения на реката, блещукащите светлинки на Айфеловата кула, трепкащите бели отблясъци на автомобилните фарове. Да пусне радиото и тя да се наслади на някоя прекрасна италианска сюита на Бах. Искаше да повтори жеста на Катрин Деньов от филма „Ударите на сърцето“ — да свали прозореца, да подаде глава навън и със затворени очи да остави вятърът да си играе с косата й…
Когато отвори очи на другия ден, главата й сякаш бе стегната в менгеме, а вътре чукаше ковашки чук. Почувства нечие присъствие. Беше Зое.
Погледна часовника. Шест часът.
— Болна ли си? — попита дъщеря й с тънък, разтревожен гласец.
— Не — измънка Жозефин, надигайки се с голямо усилие.
— Мога ли да ти кажа нещо?
— Нали щеше да спиш у Ема?
— Скарахме се… О, мамо! Непременно трябва да говоря с теб. Направих нещо ужасно, ужасно…
Жозефин се разсъни мигновено. Издърпа две възглавници и се подпря, премига, за да свикнат очите й със светлината на нощната лампа, изохка под тежестта на Дю Геклен, който връхлетя отгоре й, погали го, помачка го, увери го, че е най-прекрасното куче на света, сетне го отпрати в долния край на леглото и каза:
— Слушам те, миличка. Но за начало ми донеси един аспирин… или по-добре два… Главата ми се пръска.
Докато Зое се отправяше на бегом към кухнята, тя се насили да си припомни снощните събития… пламна, разтърка си ушите, смътно си спомни как Серюрие я докара до входа и изчака, докато влезе вътре, за да потегли. Боже мой! Много пих. Нямам навика. Изобщо не пия. Но работата е в това, че… Филип и Доти, Доти и Филип, нощното шкафче, стаята им, значи, е вярно, спят заедно, тя наистина се е нанесла у него с багажа си. Лицето й се изкриви в гримаса, сълзите напираха в очите й.
— Ето, мамо!
Зое й подаде чаша вода и два аспирина.
Жозефин ги глътна и отново направи гримаса. Скръсти ръце. Заяви, че е готова да слуша, опитвайки се да си придаде възможно най-тържествено изражение. Зое я гледаше, гризеше си пръстите, напълно лишена от дар слово.
— Предпочитам да ми задаваш въпроси… Ще бъде по-лесно. Не зная откъде да започна.
Жозефин се замисли.
— Сериозно ли е?
Зое кимна.
— Сериозно, завинаги?
Зое направи знак, че не може да отговори, въпросът не е правилно формулиран.
— Става въпрос за нещо, което ти си направила?
— Да…
— Нещо, което няма да одобря?
Зое кимна, навела глава.
— Нещо ужасно?
Зое й хвърли объркан поглед.
— Ужасно е или може да стане ужасно? Зое, ти също трябва да ми помогнеш.
— О, мамо! Ужасно е.
Тя закри лице с длани.
— Нещо между Ема и теб ли? — попита Жозефин, протягайки ръка да я погали по крака.
Вероятно двете приятелки се бяха сдърпали и ставаше дума за момичешка кавга без последствия. По принцип Зое никога не се караше с когото и да било. Тъкмо обратното, винаги се стараеше да потушава напрежението.