Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Друго нещо търсете — викаше тя на синовете си. — Зарад таз вода стопаните в шепа ще ни държат. Ще се изпокараме.
Хората обаче излязоха свестни и не са ни разигравали. Турци бяха. Също голяма фамилия. Като идем с баба Ана да й помагам я за копан, я за поливка, все заварваме някой от тях. Или бай Мехмед с жена му, или синовете и снахите. И баба Ана отдалеч поздравяваше:
— Добър ден, комшу! Как е водата?
— Има, има! Боллук16 тече — отвръщат турците. — Ей сега ще отворим вадата.
Баба Ана им говореше на турски. Уважение да покаже и мили очи да направи. Те пък често на български й отговаряха. Да се разбере, че са схванали уважението. Като почивахме, разменим някоя приказка с тях. За болест по пипера, за поповите прасета, за разсад и семена. Ей тук и аз обелвах по някоя дума на турски — на баба си подражавах. И лека-полека — сближихме се с тия хора. На шекер-байрам иде някой от тях — баклава носи и курабии. На Великден мен ме пращат козунак да отнеса и червени яйца. На крак ги дам, на прага…
Такова значи сближаване. От празник на празник и някоя градинарска грижа споделим. Тачим се като комшии, ама приятели не сме, нито опитваме да станем. Здрави ли сме, болни ли сме, какви кахъри ни мъчат душата и прочие — ни те знаят за нас, нито ние ги питаме. На гости не се каним, за друго не се търсим, обща трапеза не делим и уж сме близки, пък сме чужди. А бяха хора кротки и честни — злато да оставиш в градината им, с пръст няма да го бутнат…
Бай-Мехмедовият род бяха единствените турци, които познавах, преди да срещна рибарите в морето. Ама за турците знаех повече — къде ти, къде ти повече, отколкото очите ми бяха виждали. Същото онова нещо, дето всички го научаваме с майчиното си мляко.
Откъде ли да почна? Петстотин години иго и турски мъчения. И ако кажеш на българин, пък и на грък, „зверство“, „кръвожадност“, „робия“, „клане“, „ятаган“, „грабителство“ и сто още подобни думички, едното им име на тях е — „турчинът“. Някои викат, че страхът и омразата в кръвта ни били влезли за толкова поколения. В подкорието на мозъка се били утаили, из всичките ни телесни членове се разпръснали. Аз не знам такива тънкости и не ми трябва в подкорието да ходя, ами ясната памет ми е достатъчна. Народни песни, поговорки, пословици — къде пипнеш из тях, турчинът е душманинът, опасният. Словото е по-силно от кръвта. И друго важно има.
Ние сме станали народ в борбата си с турската власт. Най-харните българи навремето в тая битка са погинали. Кой от куршум, кой от въже, кой в занданите угаснал. И тия жертви са народната ни спойка. Не можем да ги забравим не само задето са били юнаци тогава, ами защото и днес без тях ще се разсипем на съставните си части. Кой ли не го е казвал! Писатели, учени, всеки, дето е хващал перо, по тая точка е пердашил. От деца го четем в букварите, закрепваме го, повтаряме го нататък по веригата, че да се знае и помни…
Много ми е терсене, че подлавям такава приказка, точно когато се каня да ти разправям как самият аз станах турчин в Турция. И недей мисли, че съм решил на свой ред да хвърля камък върху грамадата от проклятия, натрупала се през турското робство. Ама нали ти обяснявам себе си, нали трябва да разбереш какъв товар от тая планина носех в раницата си, когато напуснах рибарското село. Живите турци от Мехмедовия род уважавах, спогаждаха се с нашите. Мъртвите, за които бях чел и слушал, ме плашеха и ги ненавиждах. На много кръстове се е качвала нашата душица да я разпъват — и тоя е един от тях. Живите да приемаш, на мъртвите да не прощаваш…
V
Излъгах те, че раница съм носил на гърба. Една стара торба намерих в колибата и в нея сложих останките от вечерята си. Комат хляб, сушена риба и малко сиренце, две глави кромид. Жълтичките скрих в подгъва на панталона. То не беше и панталон, а нещо като памучни шалвари. Горе широки, крачолите — кюнци, и се връзват с учкур17. В тоя вид запраших да покорявам Турция.
Питаш ме, защо съм тръгнал, като съм имал предубеждения, страхове, опасения. А къде да ходя? Какви да ги дъвча? Колко-колко българи-гурбетчии са поменували из Турция! И добре са печелили. Чувал бях, че само в Истанбул цял град българи живеели. Ако им е било зле, нямаше да стоят. Пък нали и в нова държава бях попаднал, дето няма нищо общо със старото, с омразното. Султанът го няма, злите му аги ги няма, халифатът разпердушинен, модерна страна станала, пишеше нашият вестник. А на туй отгоре и печени патки летят. Не, залових се аз за живото, защото иначе нямаше да оживея. Само една грижа имах — да науча езика, да свикна горе-долу с хората, че да не се туткам и буткам, като се появи моята патка…
16
Много, изобилно.
17
Връв.