Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— За какво ти е? — мръщи се Али. — Нали не си турчин. Ако е за келепир — откажи се!

— Защо келепир бе?! — обиждам се. — Нали тук живея. Нали за „сънародник“ ме водят. Пък и вреди ли да приемеш нещо ново. Я как аз ти казах нашата молитва — и ти ще ме научиш на вашата. „Аллах акбар“ вече знам — ще ми покажеш останалото. Кога вдигаш ръце, кога клякаш и прочие.

— Туй е лесно — казва той, — ама молитвата не е играчка, нито пък за джумбюш21. Или се молиш, или — не.

— Не се безпокой — смигам му. — Аз с Аллах и с дявола джумбюш не смея да си правя.

— Не знам — клати глава момчето. — Вятърничав ми се видиш. За молитвата при ходжа иди, а аз ще те взема в Коня, ама дали ще те запишат — не съм сигурен.

Записаха ме. И то с българското ми име. Може да ти се види чудно и другаде може да не е ставало, но с мене се случи. Въобще не ми е известно имало ли е правилник кого да приемат в школите за ограмотяване. Наредба някаква, ограничения за иноверци? Не вярвам, но и да е имало, знаеш ли какво забелязах в турския свят? Тук то най-напред ми се навря в очите, но подобно е и в другите балкански земи. Дето сме хем в Европа, хем не напълно. Хем с Изтока, хем със Запада. Правилник, закон, цена — всичко туй може да стои написано някъде при нас, с държавния печат да е подпечатано, ама в истинския живот то влиза като договорка, като спазаряване между хората. Не знам дали ме разбираш. Ще опитам другояче да се изясня.

Като произведат една стока в Европа, как й определят цената? За материал — толкова, за труд — толкова, за транспорт и енергия — толкова. На търговеца — от толкова до толкова. Цена ясна, обективна, както се казва. С нея стоката влиза в живота, тоест отива на пазара. Може да се вдигне, ако много се търси и в централен квартал се продава, може да падне до някаква граница. Ама идеш ли в магазина, продавачът ти я дава според колкото е написал на етикетчето. Защото това число той го е пресметнал точно по правилата. По общите правила — обърни внимание! И ще държи цената като дадена от Бога, независимо богат ли си, беден ли си, свой ли си или чужд.

Ще кажеш — че и у нас е така. Така е, доколкото и ние сме Европа. Така беше и при социализма, защото тогава държавата ти продаваше стоката. А социалистическата държава забранява да се пазариш с нея. Абсолютно! Отвориш ли уста за пазарлък, политическо престъпление извършваш. Но да оставим това нещо, дето мина и замина — на истинския ориенталски пазар да идем. Да вземем и там една стока. И тя си има обективна цена, получена като на Запад. Но оттук насетне съдбата й е друга, оттук насетне почва фантастичният й живот.

Сложи я търговецът в дюкянчето и кибичи. Решил е, да кажем, десет гроша да вземе за нея. Минеш ти, харесаш я и питаш колко струва. Продавачът веднага ти казва пет, десет, сто пъти повече. А-а, речеш, не е за моя джоб. Оставиш стоката и повлечеш крак да си вървиш. Само че търговецът не те оставя. Рипне връз теб, хване ти пеша на палтото и те спре. Ти колко даваш? — вика. Вземеш пак пустата стока в ръка, поогледаш я и прецениш, че десетина гроша трябва да струва. Ама нали си ориенталски човек като него — кажеш: два гроша давам. Какво?! Ти убиец ли си бе?! — ревне продавачът.