Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Не съм се палил оная вечер, като заговорихме за Бога, но вярвай ми — наложи се „Отче наш“ на турски да преведа. Колкото мога, ама да разбере Али с какви думи се молим ние. И бавничко, кротичко му разправям, че нашият Бог за всички ни се е пожертвал. Мъки понесъл, оставил се да го разпнат, та да изкупи греховете ни и хората да станат по-добри.
— За кои хора е умрял? — попита ме Али Доган.
— За всички — казвам. — От който ще да са народ, където ще по земята…
— Сбъркал е! — строго и сериозно рече момчето. — За хората не си струва да мреш. Хеле пък — непознати.
— Ама той… За какво си струва? — обърках се за секунда.
— Човек да умре за Аллах — разбирам. Ама Бог да умре за човеци — не! И за родината бива да умреш — твърдо каза Али Доган и цял се изчерви.
— Ама той… Исус Христос… от греховете ни е спасил — повторих аз, защото не съобразих какво друго да отвърна.
— Сигурно кротък човек е бил — да се остави тъй бадева на душманите. Ама я покажи кого е спасил. Кой е станал по-добър? Прощавай, байно — помирително продължи момчето, — но човек е добър, само кога власт стои над главата му. От това разбира. Оставиш ли го — пощръклява. Само властта може да го спаси и от него си, и от другите. Затуй го хвани яко за врата, кажи му що да върши и що не, пък го води по правия път. Както Аллах е наредил в Корана. А той сам си знае колко пари чинат човеците и какво да чакаш от тях. Какво ги бива да свършат. Не с него да се мерят, ами да простират крака според черджето си…
— Бъркаш! — прекъснах го. — Властта си е власт, а Божието Богу. Душите ни искат да говорят с него като син с баща си.
— Ти майтап ли си биеш? — стрелна ме подигравателно турчето. — Как тъй си мислиш, че Аллах ще седне да приказва с нас. Бе, ние мравки му се виждаме! Слушай какво е заръчал — и това си е! Остави се на властта му…
Ей в тая точка не се спогодихме с Али Доган. Господ за мравки ли ни има или за нещо друго. Вярва ли ни, надява ли се, че сами можем да се поправим, или ни води с калъчката в ръка след себе си. Може би и двамата не знаехме какви точно са боговете ни: аз — Всевишния, той — Аллаха, и глупости да сме говорили. Пък и не се препирах много за своето. Не може в чужд дом да си отишъл и да дириш кусур на стопанина. Тая къща дедите му са строили, харесва му, подслонява го, а ти да речеш — не, крива е, вземи я събори. Освен това, друго нещо се яви, дето ни сближи и сума време го вършехме заедно.
VI
Пак една вечер седнахме до склада и се оплакваме, че сме каталясали от работа.
— Недей мисли — репчи се Али, — че все ратай ще бъда.
О-па, рекох си, и тоя ще гони печени патки.
— А какво ще правиш? — усмихвам се лукаво.
— Ще уча! — заканва се момчето. — Като взема парите тук, в Коня ще уча.
— Избра ли си наука?
— Да чета и пиша! — с пламнали очи казва турчето.
— А-а, неграмотен си — отново се подхилвам аз и тоя път Али се сопна на несериозното ми говорене:
— Че ти грамотен ли си?! Ако в тоя чифлик има барем един да знае, тая глава ще я отрежа! — И той търка длан в гърлото си.
Вярно бе, че преди да въведат новата азбука, много неграмотност е имало из Турция. Докато някое момче научи да гадае арабските заврънкулки, пораснат му мустаци като на бимбашия20.
— Чакай, чакай! — успокоявам го. — Добре си решил, защото на своя език и аз знам да чета. Ама кой ще вземе да те учи на твоите години?
— Стари, млади — всеки трябва да учи буквите на хубавия ни език! — бойко заприказва Али Доган. — Да махнем тия непонятни драскулки, дето като в железен тумрук ни мъчат мозъка от векове…
— Я! — облещих се от изненада. — Ти ли измисли тая реч?
— Не мога аз да измисля такова нещо — въздъхна той. — Кемал Ататюрк го е казал за хора като мен…
Не знам кога и от кого моят другар бе чул думите на президента, но доста вярно ги беше запомнил. Като отидохме в школата за ограмотяване, тая мисъл стоеше изписана на лозунг в коридора. Хиляда пъти съм я чел. И от учителя съм я чувал. С нея той почна първия си урок, а Али се върти на мястото, пламти от радост, сърцето му ще изхвръкне от възторг, че слуша същите, познатите му думи. Тия думи са го изтръгнали от селото да търси просвета, с тях се е скитал и блъскал, докато стигне най-сетне Коня. Нищо не бяха моите печени патки, дето се мержелееха пред носа ми, в сравнение с жаждата на Али Доган да знае, да напредне. И нищо не можеше да го спре. На такива хора разчиташе нова Турция и Али Доган нямаше да я подведе.
20
Висок чин, командир на хиляди души.