Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Загнезди ли ти се такава представа в юношеска възраст, дълго може да й робуваш. Даже изходна точка да ти бъде в живота, както стана с мен, докато обмислях бъдещето си в рибарската колиба. Тогава значи реших следните неща. Първо, с пройдохи, разбойници и съмнителни лица като Караканьоти повече да не се свързвам. Второ, да не си пилея времето, както прозяпах близо две години в кафенето на дядо Аргирис. Трето, да залягам във всяка работа, да търся за приятели улегнали, разумни мъже, дето ще ми помогнат да забогатея. Четвърто, малка лъжичка да приготвя, да не се лакомя, ама все пак чевръсто да сърбам с нея, падне ли ми случай. И така нататък. Общо взето, добри решения взех лежешком и много доволен останах от себе си, но млад-зелен бях още и си мислех, че като напиша нотите, съдбата ще засвири по тях, а аз с танцова стъпка ще прекося годините. Не било обаче тъй…

Важна точка в планчето ми беше да не се вра в селца и забутани кьошета, а да търся големия град. Там новият живот кипи, виках си, богатството тече и печените патки по-нагъсто летят. Само да видя какъв бастун ще си намеря и какво ще цапардосам на първо време. На първо време обаче не бастун ми трябваше да мен, а яка тояга за подпиране, защото няколко месеца митках по каменистите пътища и пътеки на Анадола. Голям кръг направих, една кола зрънца пресях да слушам различни хора и да подбирам къде в Турция най пада печалба и рахатлък. Вярно, четири месеца от това време изкарах в Коня, но преди да обясня защо, ще кажа, че имах полза от голямото скитосване. Едно, че поналапах езика и второ, отърках се в турчина.

Много пъти вече стана дума, че преди да ги прогонят от Беломорието, нашите са живели на смесено място. Българи, турци, гърци. От тук значи гръцки знаеха добре, понякога и приказваха. А покрай Михалис и аз доста понаучих. Ето защо, като влязохме тайно в Гърция, по-лесно ми беше да свикна. Пак с помощта на Михалис. И така да го изпедепцам, че да стана грък не само по име, ами и по приказка, и по всичко останало.

Нашите и турски поназнайваха, баба Ана — особено, но да говорят вкъщи — никога. Иначе турски думи в речта ни и сега се срещат тук-там, а в ония далечни години — с лопата да ги ринеш. И не само у нас, да речем, ами въобще из градеца. Поизкривени думички наистина, понагодени към нашето говорене, ама заслушаш ли се в някой турчин, все ще доловиш познато нещо. Кога лаф, кога лакърдия. Е, толкоз знаех и аз. Хайде, малко повечко. На градината си бях обръщал езика да разменя две приказки с комшиите.

Тая градина нашите я държаха на изполица, около декар беше. Ама не да печелят от нея, а за прехрана на голямото семейство. Домати, лук, чушки, зеле — кажи-речи, от всичко имаше по някоя леха. Това ядяхме през лятото, даже за туршии оставаше. Мястото беше близо до поливен канал, отбит от Луда Яна. Отдавнашен — на рекичка мязаше. Но между канала и нас имаше друга бахча, по-голяма, и вадата трябваше да мине през нея, та да поливаме своя си зеленчук. И по тая причина баба Ана се опъваше в началото.