Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Тате, недей му пи млякото!
Бащата не показа да е чул, подхвърли дръвце в огнището.
— Тате — пак умолително изскимтя синът, — недей му пи млякото… А?
— Що учиш баща си?! — раздразни се родителят. — Що не си гледаш козите, Зизу? И на теб някой ден ще взема невяста…
— Не ща! Не ща! — изведнъж се разциври той като малко дете. — Ти и нея… таквоз… Димитраки рече…
— Я! Я стига! Я лягай за спиш! — изправи се бащата и забута с нозете си пепел върху огъня. — Теб ще питам!
Зизу влезе навътре при козите и още веднъж се обади:
— Чу ли? Не го пий…
Страшна злоба ме хвана от молбата на смахнатия син. Но се сдържах — нали се правех, че спя. Старият изпъшка, повъртя се пред входа на пещерата, пък намести кокали до мен в леговището. Пипна ми ръцете да провери дали са вързани и обърна гръб.
Чаках настръхнал и докато се вслушвах в равномерното му сумтене, долових, че някой се прокрадва в мрака. Зизу беше, усетих острие на ръката си. Преряза той връвта и на краката ми. Цял бях изтръпнал от лежането, но прехапах устна, затътрих се навън и като минавах край загасващите въглени, забърсах стомната с водата.
По стръмната пътека беше тъмно като в рог, далеч над нас от време на време лъсваха безмълвни светкавици и за миг вадеха наяве черния камънак наоколо. Зизу вървеше подире ми и като се отдалечихме от пещерата, изръмжа:
— Вземай лодката! Бягай!
Помислил бях вече, че дълго не мога се кри из канарите на острова. Ако бащата доведеше още хора, не дай Боже — полиция, щяха да ме заловят. Или да ми теглят куршума отдалеч като на бясно куче. Ама какво щях да правя сам в морето? Къде ще ходя? Как ще се оправям? Най-малко Зизу можеше да ми отговори. Той скимтеше тихичко зад гърба ми, ломотеше нещо, изръмжаваше, голяма мисъл го беше хванала и той се бореше с нея, както и друг път бях забелязвал. Спуснах се към чучура, топнах стомната във ведрото и я напълних, заизкачвахме се към скалата с пристана. Като стигнахме върха й, обърнах се към моя придружител:
— Зизу — рекох, — връщай се. Много ти благодаря! Баща ти ще те бие, задето ме пусна…
— Няма! — задавено каза синът. — Ей сегичка ще го трепя!
— Стой! Да не си посмял! — понечих да му хвана ръката в тъмното, но пак пипнах острието — Зизу не бе изпуснал ножа от десницата си.
— Требва! — изгъгна той.
— Нищо не трябва! Забрави какво каза! — викнах властно, но Зизу идиотски повтори:
— Требва! Братче ми се родило.
— А-ах! — изстенах. — Остави баща ти утре да си върви! Дай тоя нож, че ще ми трябва в лодката. Дай го!
— И невяста не мога си взе заради него — рече Зизу.
— Ще си вземеш! — заговорих умирително. — Тук ще я доведеш. В пещерата! Нищо няма да й стори старият! Излъгах те! Нарочно ти казах…
И тоя човек ненадейно се разрева. Май много му бях разбъркал душицата.
— Лъжеш! Лъжеш! — едва разпознах думата сред плача му и както бях протегнал ръка да му взема ножа, огън ме парна от лакътя до китката. Ей тук — отгоре на ръката.
В оня мрак аз не видях дали Зизу замахна да ме изкорми, или ме рязна само за предупреждение. Но тъй отскочих назад от изненада, че едва не се строполих в бездната. И си рекох: „Майната ви! Трепете се!“ Заобиколих, заобиколих мълчешком отстрани и затичах надолу по стълбата.
Знаеш ли — можеше да остана. Можеше да предвардя убийството на бащата, ако синът наистина се опиташе да го коли. Можеше старият да омекне, задето съм му спасил живота, и не само да не ме предаде на властта, ами да помогне да се измъкна. Само че се бях уплашил и тия мисли късно ми дойдоха в главата. Виж — трите жълтички не забравих. Скрил ги бях в една пукнатина между петото и шесто стъпало над пристана — да са ми под ръка, ако се случи да напусна острова ненадейно. Както и стана…
Скочих в лодката, нагласих стомната да не се разлее, отвързах въжето и отблъснах от талпите. Бе започнало да вали, гръмотевиците приближаваха. Ниска мълния тропоса небето от край до край и като вдигнах поглед, преди да се чуе тътенът, видях, че Зизу още стои на зъбера. Ярката светлина пална силуета му, сякаш изхождаше от него и сякаш не Зизу стърчеше сред облаците, а самият Зевс ме следеше и се чудеше дали да ме порази с някоя огнена стрела. Повече не го видях. В краката ми плацикаше вода, дъждът пълнеше лодката и аз пуснах веслата, зашарих да търся нещо за изгребване. Поне с час да си удължа животеца. А къде ще ме отнесат теченията, колко време ще мра от глад и жажда в морето — не исках да мисля…