Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Иначе, докато бях в чифлика, с Али не вързахме голямо приятелство. Как я виждаш ратайската работа? Нямаш време да се озърнеш, със собствения си зор се бориш и за приятелства не мислиш. Е, блъскаме заедно след жетварката, нагласяме се наблизо, кога ядем, вечер, преди да легнем, изпием по един тютюн, седнали до зида на склада. Тук приказвахме повечко. Слушам го, кърша и аз език, взех да налучквам по-добре. И като разбрах, че не ми мисли злото, рекох му веднъж, че не съм баш грък, ами българин от Одринско. Сирак съм наистина, по гурбет съм тръгнал, при гърци съм работил, пък най-сетне в чифлика съм попаднал.

Али се дръпна, като че жигавица му влезе в гърба. Честолюбиво беше момчето, а излезе, че е сгрешил в началото.

— Защо каза, че си грък? — настръхна му перушината.

— Ти го каза — смея се аз. — А не беше място за приказки. Не ти ли е все тая — питам го, — грък ли съм, българин ли съм? Все християни.

Той поцъка, чуди се как съм стигнал от Одринско до това далечно място, така че нови измислици добавих да му заситя любопитството. И по едно време вика:

— Не е все едно да си грък и да си българин.

— Хайде бе! — сащисах се, защото не очаквах едно селско момче да прави такава разлика. — Ти друг българин виждал ли си?

— Не точно българи, ама дошли от Българско. Като теб развалено приказват, инак са правоверни.

Помаци-изселници сигурно беше срещал.

— Е? — настоявам. — Не са ли като гърците?

— Грък настъпиш ли го, голяма гюрултия вдига — сече Али Доган без колебание.

— А нашите?

— Правят се на будали, ама и гюрултия да им вдигнеш, карат си както знаят.

Развесели ме това момче. Не ти казвам крив ли е, прав ли е, ама си имаше мнение.

— Значи по гюрултията ги познаваш? — викам му. — А нещо друго?

— Друго не знам засега. Тебе гледам — да разбера.

А-а, тъй било — мери ме на кантара си, както аз мерех него. Само че да видим еднакви ли ни са теглилките.

— Едно не мога проумя — подхвърли Али Доган. — Как тъй и едните, и другите в правия Бог не вярвате.

— А-а, вярваме — викам полечка. — И нашият Бог е прав като конец.

Нито аз бях православен богослов, нито Али мюсюлмански улем, че да се счепкаме в религиозен спор. По онова време вече религията в Турция доста я бяха изтикали. Отделно от държава, от училища, младите граждански брак сключват, почивният ден от петък в неделя преместен, властта уволнява, властта назначава имами и шейхове и въобще всички юзди сама ги държи. Али бе израсъл в такова време и нищо общо нямаше с фанатиците, за които сме слушали, пък и сега ги виждаме по телевизията. Ама все пак двамата в различни шепи бяхме отгледани. Той в ислямската, аз — в християнската. И никой от нас не знае дали тия две шепи не са ръцете на един Бог. Огромни са Божиите ръце, оттатък небето отиват, а ние стоим като пиленца в топлите гнезда на неговите шепи и църкаме едно срещу друго.