Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
За всички срещи и познанства няма да ти разправям, защото хиляда и две нощи няма да стигнат. Не бяха празни тогава пътищата на Турция. Селата се бяха разбутали, разшавали — наистина много се строеше и бедният народ беше хукнал суха пара да печели. Тѐ с такива хора вървяхме заедно, нощувахме, разделяхме се и от мнозина чух името Коня. Голям град, вилаетски център, всичко има в него — само пари да имаш. И аз реших към Коня да държа. В по-малко градче бях разпилял едната жълтичка — намираше ми се за харчене. Можех да платя за превоз и в един ден да стигна Коня. Само че предпочитах пешком да се движа повече. Едно, да не ме набара полиция във влака и второ, имах нужда още от оглеждане и ослушване. Беше лято, жежко, сутрин тръгвах в тъмно, а като припече, скрия се в някоя сянка. Следобеда пак поема — докогато ми е воля. Ако не стигнех хан или нещо подобно, на полето преспивах. Но наближавах, наближавах Коня. Два дни път ми бяха останали кажи-речи, когато повечко се задържах.
Шосето минаваше доста настрани, но отдалеч видях сгради, обори, голяма къща показва покрив в китка от дървета. Сетих се, че ще е чифлик и се отбих да проверя каква е хавата. Ще може ли глава да скрия през нощта. И тъкмо заобиколих първата постройка, насреща ми мустакат чичо.
— За ратай ли си дошъл? — приказва като чорбаджия.
— Да видя — плета език аз, а той веднага ми сочи нещо навътре:
— Навреме идваш — вика. — Върви да вечеряш. Софрата е оттатък хармана. Ще я подушиш. Че утре преди изгрев ви вдигам.
Тоя човек беше нещо като помощник-управител на имота и аз какво разбрал, какво неразбрал от онова, дето рече, но софра щом е, лесно я намирам. Притурих се към десетина мъже като мен, добро ядене ни бяха дали. Като го ометохме, усул-усул18 тръгнах след останалите към някакъв склад. Пригодили го бяха за спалня и също добре се бяха погрижили. Тюфлеци домъкнали, възглавници положили. Легнах без приказки на края и сякаш два мига спах.
Сутринта рано на полето — да жънем. Много декари пшеница гледаше тоя чифлик. И всичко узряло — плаче да го прибереш. Главната работа се вършеше с две конски жетварки, а такива като мен събират пожънатото, в снопи го връзват, товарят, към вършачката в чифлика го карат. С вършитбата заедно повече от месец останах.
А на къра, от първия ден, рамо до рамо правим метани с едно момче по-малко от мен. Нисичко на бой, ама жилаво, пъргаво, нослето му като малък клюв, посукан надолу. Али Доган се казваше и много се гордееше с името си. Ако не се лъжа, до трийсет и не знам коя си година турците въобще нямали фамилии. Кемал паша издал закон всеки да си вземе второ име, че да бъдат със света. Самия него Националното събрание го нарекло Ататюрк — Баща на турците, а повечето останало население само се кръстило. Та и моят Али така. Обаче подходяща фамилия си беше сложил. И не само заради грабливото клюнче, ами като сокол беше бърз и наблюдателен. Няма нещо да не забележи и да не му направи впечатление, а в работата лети, лети — случа ли се до него, дъха си не можех взе. Селско момче беше той, но много отворено и схватливо. Пипето му сече, жаден всичко да разбере и много бързо тоя приятел разкри, че не съм турчин.
— Ти какъв си бе? — пита ме следобеда.
— Какъвто ме видиш — изгледах го накриво.
— Да не си грък?
— Ако такъв ти изглеждам.
— Познах те по приказката — вика Али. — Че не си ли тръгна с другите?
— Къде да вървя?
Той заприказва нещо и не всичко разбрах, но схванах, че в техния край много гърци имало. До крак ги натикали в морето обаче, изселили се в своята държава. И се чуди защо аз съм останал.
— В Турция саде турци живеят вече — завърши Али Доган. — Не си ли чувал барем?
— Чувал съм — отвърнах. — Ама и башка хора се срещат.
Той отмина, продължи си работата, а на мен всички стари страхове ми букнаха в главата. Идеше ми да го претрепя и да го скрия в някой кръстец със снопи. Да не се вре, като не го викат. И на себе си ме хвана яд. Защо не отрекох, че съм грък?! Гърци и турци наскоро бяха водили война, а аз глупакът се набутах между шамарите. Да бях признал, че съм българин! Ама не идеше да се отмятам и да показвам, че съм се изплашил от момчето.
18
Лекичко, предпазливо.