Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Тоя човек беше нещо като помощник-управител на имота и аз какво разбрал, какво неразбрал от онова, дето рече, но софра щом е, лесно я намирам. Притурих се към десетина мъже като мен, добро ядене ни бяха дали. Като го ометохме, усул-усул18 тръгнах след останалите към някакъв склад. Пригодили го бяха за спалня и също добре се бяха погрижили. Тюфлеци домъкнали, възглавници положили. Легнах без приказки на края и сякаш два мига спах.

Сутринта рано на полето — да жънем. Много декари пшеница гледаше тоя чифлик. И всичко узряло — плаче да го прибереш. Главната работа се вършеше с две конски жетварки, а такива като мен събират пожънатото, в снопи го връзват, товарят, към вършачката в чифлика го карат. С вършитбата заедно повече от месец останах.

А на къра, от първия ден, рамо до рамо правим метани с едно момче по-малко от мен. Нисичко на бой, ама жилаво, пъргаво, нослето му като малък клюв, посукан надолу. Али Доган се казваше и много се гордееше с името си. Ако не се лъжа, до трийсет и не знам коя си година турците въобще нямали фамилии. Кемал паша издал закон всеки да си вземе второ име, че да бъдат със света. Самия него Националното събрание го нарекло Ататюрк — Баща на турците, а повечето останало население само се кръстило. Та и моят Али така. Обаче подходяща фамилия си беше сложил. И не само заради грабливото клюнче, ами като сокол беше бърз и наблюдателен. Няма нещо да не забележи и да не му направи впечатление, а в работата лети, лети — случа ли се до него, дъха си не можех взе. Селско момче беше той, но много отворено и схватливо. Пипето му сече, жаден всичко да разбере и много бързо тоя приятел разкри, че не съм турчин.

— Ти какъв си бе? — пита ме следобеда.

— Какъвто ме видиш — изгледах го накриво.

— Да не си грък?

— Ако такъв ти изглеждам.

— Познах те по приказката — вика Али. — Че не си ли тръгна с другите?

— Къде да вървя?

Той заприказва нещо и не всичко разбрах, но схванах, че в техния край много гърци имало. До крак ги натикали в морето обаче, изселили се в своята държава. И се чуди защо аз съм останал.

— В Турция саде турци живеят вече — завърши Али Доган. — Не си ли чувал барем?

— Чувал съм — отвърнах. — Ама и башка хора се срещат.

Той отмина, продължи си работата, а на мен всички стари страхове ми букнаха в главата. Идеше ми да го претрепя и да го скрия в някой кръстец със снопи. Да не се вре, като не го викат. И на себе си ме хвана яд. Защо не отрекох, че съм грък?! Гърци и турци наскоро бяха водили война, а аз глупакът се набутах между шамарите. Да бях признал, че съм българин! Ама не идеше да се отмятам и да показвам, че съм се изплашил от момчето.