Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Като си вземеш невяста — викам му, — той и нея ще смучи. Теб ще прати с козите, а нея като приклещи, ще й пресуши ненките. Детенцето ти гладно ще пищи…

По най-мръсен начин му досегнах мечтата и Зизу побесня.

— Няма! Няма! — прасна той два пъти кривака си в земята и го строши. Хвърли парчетата и побягна навън.

Баща му излезе след него да види къде отива, а като се върна, с все сила ме ритна в хълбока.

— Подсториш ли го пак — казва, — заколвам те!

И извади нож, опря го в гърлото ми. Ей, не си правеше майтап — заколва ме. Кой съм аз и кой ще му дири сметка за такъв като мен?!

Зизу се забави много — и не само заради останалия багаж на пристана, ами сигурно не му се връщаше в пещерата. Мръкна се, гостите отдавна бяха издоили козите и преварили млякото. Младият ми даде да пийна от ръката му, пък по едно време се свря нейде да спи. Само дъртият пръч остана край огъня. Мълчи, чака и цвърка плюнка в жарта. Спрял бях да моля да ме пусне, за друго го подкачих.

— Ей — викам тихичко, — вярно ли е, че пиеш човешко мляко?

Той не отговори веднага, посръга съчките и се замисли.

— За цяр щом е — обади се след малко, — и лайно ще ядеш.

— Че какво ти е? Я какъв си як.

— Всеки знае себе си — рече бащата. — Отвътре ме гори. Гасене трябва.

— Туй за гасенето добре — шавам аз ръце да се развържа, че да му навра главата в огъня, — ама не се ли сещаш, че децата си ощетяваш?

— Всеки някого ощетява — прави се на мъдрец гадината. — Те ми помогнаха в едно, аз — в друго. Драг е животецът…

— Ама Зизу много е сърдит — чопля да разбера какво друго оправдание си е измислил.

— И той не знае защо — кисело приказва родителят. — Па негово мляко не съм и кусвал! Такъв си се роди.

— Той друго казва — настъпвам аз. — Че всичките ти деца са кривондели.

— Лъже! — възнегодува бащата. — На него тъй му се иска. Другите се изпожениха — всеки си хваща пътя. И думица не са ми рекли.

— Затуй ли го прати да пасе козите?

— Я млъквай! — сопна се той. — Аз съм баща, в мен е властта и що река, туй сторвам с децата си. Отвориш ли уста пред него, хвърлям те в морето, както си вързан.

— Добре, добре! — отвърнах кротко. — Развържи ми поне едната ръка да се почеша.

И той, представи си, дойде при мен.

— Къде те сърби? — вика.

Казах му. Сам ме почеса, но не ме освободи. Върна се при огнището, а аз затворих очи, направих се, че дремя, та като заспи, да търся колай за бягство. И наистина съм се унесъл, защото не усетих кога Зизу се е присламчил до огъня. Гласът му ме събуди.

— Тате — вика, — роди ли се детенце?

— Роди се — бавно проговори старият. — Мъжкарче. Ей таквоз загладенко — като есенно рибе.

Зизу замълча, попремига и след малко рече: