Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Добре, добре — правя им темане. — Аллах да ви поживи!

Малко селце беше, рибарско и отдалеч миришеше на глад. Беднотия до шия. Да ме вържат, не оставам там. И вечерта, като легнах сам в колибата, си измислих планче.

Чичо Щерю получаваше вестник „Зора“, аз също го попреглеждах. В ония години там честичко пишеше за Турция. Като за нещо ново и нечувано. Преобразило се на сто и осемдесет градуса. С добро око гледаше вестникът на турските промени, но най хвалеше техния начинател и водител. Нали Кемал Ататюрк е служил дипломат в София — за наш човек го имахме. Пък и той бе отронвал ласкави думи за българите и държавата ни. И като се захванаха някои — българин го изкараха. Не знам кой си бил дядо му, не знам коя — баба му, от девет кладенци вода извадиха, ама му намериха нашенското потекло. Забелязал ли си ти, че щом българинът се почуди на някой чужд, кара-вара — българин го изкара. Не винаги, ама имаме го като чертица в характера. От наивност ли е, от примитивност ли, но гони ни някаква потребност да смелим чуждото в родовата утроба, че да стане то наше…

Както и да е, Кемал паша е голямо нещо не само за турчина или българина, да речем, ами за всички хора по земята. Прехвърлям си на ум разни имена и май не виждам друг, дето тъй дълбоко е обърнал нещата, и най-важно — пестил е кръвта на народа си. Много мразя да приказвам за велики работи — затуй ще кажа: умен мъж. И ако се събере примерно световен съвет на старейшините — от живи и мъртви, турците няма да се маят кого да пратят. Достойно ще ги представи тоя човек — и не само тях, ами и другите балкански народи, дето ги е знаел отблизо.

Няма защо да ти разправям как и какво бе променил той в скапаната Османска империя. Отвори историята — ще прочетеш. Ако искаш, и революция го наречи, макар аз да не тача твърде революциите. Казал един брадат философ, че революцията е локомотивът на историята. Само дето не допълнил, че тоя локомотив по-малко добро влачи, отколкото поразии върши. Народ мачка, свят помита, колелата му в кръв буксуват, свирката му пищи до възбог, но кара къде кара, и пак на старата гара се върне. Или ако не точно на нея, до спирчица през една махала пристигне. А досещаш ли се какво е горивото на локомотива? Само човешки сърца пламтят в пещта му и ако попиташ, защо са били жертвите и от едната, и от другата страна, под чертата ще намериш предимно страдание и попилян човешки живот. И безсмислено насилие. Виж руската революция! Седемдесет години фуча локомотивът й по всички посоки на света — да гази капитализма, комунизъм да разнася. И пак се върна на питерската гара, откъдето беше тръгнал, даже старото име на града завари. Спряха го в девета глуха, свалиха му кървавите колела и сега тоя революционен локомотив върти допотопните ремъци на най-див капитализъм.

Не, знаел е Кемал Ататюрк, че подобен локомотив не движи историята и че няма той да извлече страната му от средновековната изостаналост. Ама да се върна на мисълта си. По нашите вестници пишеше доста за държавна уредба, за стопанство, за образованието в Турция, за новите съдилища, писменост и прочие. А чичо Щерю свеждаше тия съобщения до една точка, събрана в две изречения.