Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Кралят се бави толкова много със заминаването, че идва да се сбогува с кралицата, с Едмънд Боуфорт от дясната си страна и Хенри Стафорд, херцог на Бъкингам, от лявата, в деня, който първоначално бе определил за пристигането си в Лестър. Благородниците зад него са облечени за път, някои носят леки доспехи, но повечето са облечени, сякаш тръгват на разходка. Местя поглед от едно познато лице към друго. Тук няма нито един мъж, който да не е или сродник на фамилията Ланкастър, или платен от нея. Това вече не е кралският двор на Англия, ползващ се с подкрепата на много фамилии, на много родове, това е дворът на рода Ланкастър, и всеки, който не е част от него, е външен и нежелан. А всеки външен човек е враг. Кралят се покланя ниско на Маргарет, а тя церемониално му пожелава безопасно пътуване и благополучно завръщане.
— Сигурен съм, че всичко ще мине лесно и ще приключи мирно — казва той уклончиво. — Не мога да позволя на своя сродник, Йоркския херцог, да оспорва властта и авторитета ми, знаете. Казах на лордовете, подкрепящи Йорк, че трябва да разпуснат войските си. Всеки от тях може да задържи по двеста души. Двеста би трябвало да са достатъчно, нали? — Той поглежда херцог Съмърсет: — Двеста е справедливо, нали?
— Повече от справедливо — отвръща Едмънд, който разполага с около петстотин души на служба при него, и други хиляда арендатори, които може да свика в миг.
— Така че ще се сбогувам с вас, и ще се видим в Уиндзор, когато тази работа бъде свършена — казва кралят. Усмихва се на Боуфорт и на Бъкингамския херцог. — Знам, че моите добри сродници ще се грижат за мен. Можете да бъдете сигурни, че ще бъдат до мен.
Слизаме до голямата врата на двореца, за да им помахаме за сбогуване, когато потеглят. Отпред носят знамето на краля, после идва кралската стража, а след нея — кралят. Облякъл е за пътуването дрехи за езда, изглежда слаб и блед в сравнение с двамата най-облагодетелствани херцози от двете му страни. Докато минават, херцог Съмърсет сваля шапка пред Маргарет, и притиска шапката към сърцето си. Скрита зад воала си, тя притиска пръсти към устните си. После идват по-второстепенните придворни, след тях — дребните провинциални благородници, после следват войниците. С краля потеглят сигурно около две хиляди души, и те преминават с тътен покрай нас — едрите бойни коне с мощните си копита, по-дребните коне, натоварени с вещи и оръжия, а после — тропащите с ботушите си пеши войници, които маршируват в стегнати редици, и изоставащите, които вървят след тях.
Кралицата е напрегната, макар че всички в двореца са обзети от увереност и изпълняват спокойно задълженията си, докато чакаме новини за успеха на краля и грижливо подбраните му съветници. Градините, които се спускат надолу към реката, са прекрасни с танцуващите бели и бледорозови черешови цветчета, а когато се разхождаме до реката и повее вятър, цветчетата се въртят вихрено около нас като снежинки и карат малкия принц да се смее и да тича след тях; бавачката му се е привела над него, докато той се клатушка на пълничките си крачета. В полетата край реката късните нарциси още поклащат масленожълтите си главички, а живите плетове в ливадите са покрити с бели цветчета, цветовете на трънките надничат между черните им бодли, глогът е покрит със зелени пъпки, готови да се разпукнат. Край реката върбите шумолят с клони и се свеждат над бистрите ѝ води; зелената вода отдолу отразява зелените листа горе.
В параклиса все още произнасяме молитви за здравето на краля и въздаваме благодарност за възстановяването му. Но нищо не ободрява кралицата. Тя не може да забрави, че е била затворена от лордовете на собствената си страна, заставена да се грижи за един спящ съпруг, обзета от страх, че никога вече няма да бъде свободна. Не може да прости на Йоркския херцог унижението. Не може да бъде щастлива, когато единственият човек, който я подкрепяше през онези тежки месеци, понасяйки пленничество заедно с нея, потегли отново, за да се изправи пред техния враг. Тя не се съмнява, че той ще постигне победа; но не може да бъде щастлива без него.
Маргарет потръпва, когато влиза в покоите си, макар че зад решетката на огнището гори хубав огън, по стените пъстреят ярки гоблени, а последните лъчи на слънцето топлят красивите стаи.
— Иска ми се да не бяха заминавали — казва тя. — Иска ми се да бяха повикали Йоркския херцог в Лондон, за да отговаря пред нас там.