Повелителка на реките

— Едуард — изсъсквам. — Едуард.

Тя се съвзема.

— Едуард. Той е принц Едуард Ланкастърски.

Кралят се усмихва лъчезарно.

— О, момче! Това е голям късмет.

— Имате момче — казвам аз. — Син и наследник. Ваш син и наследник, Бог да го благослови.

— Амин — казва той. Вземам момченцето от кралицата и тя отново се отпуска в стола си. Момчето се размърдва и аз го притискам към рамото си и го залюлявам леко. Той мирише на сапун и топла кожа.

— А кръстен ли е? — пита кралят непринудено.

Виждам как Маргарет стиска зъби от раздразнение пред този бавен разпит за онези ужасни дни.

— Да — казва тя мило. — Да, разбира се, че е кръстен.

— А кои са кръстниците? Аз ли ги избрах?

— Не, вие спяхте. Ние — аз — избрах архиепископ Кемп, Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, и Ан, херцогинята на Бъкингам.

— Точно които бих избрал аз — заявява кралят с усмивка. — Мои големи приятели. Ан коя?

— Бъкингам — произнася внимателно кралицата. — Херцогиня Бъкингам. Но със съжаление ви съобщавам, че архиепископът е мъртъв.

Кралят удивено вдига ръце.

— Нима! Та колко дълго съм спал?

— Осемнайсет месеца, ваша светлост — казвам тихо. — Година и половина. Много време мина, всички много се страхувахме за здравето ви. Много е хубаво да видя, че отново сте добре.

Той ме поглежда с детинския си доверчив поглед.

— Много време е, но не си спомням нищо от съня. Дори и сънищата си.

— Помните ли как заспахте? — питам го тихо, изпълнена с омраза към себе си.

— Изобщо не! — засмива се той. — Само снощи. Спомням си само как заспах снощи. Надявам се, когато заспя тази нощ, да се събудя отново на сутринта.

— Амин — казвам. Кралицата е скрила лице в дланите си.

— Не искам да проспя още една година! — казва шеговито той.

Маргарет потръпва, а след това се изправя и скръства ръце в скута си. Лицето ѝ е като камък.

— Трябва да е било много неудобно за всички ви — казва той съчувствено, като се оглежда из личните си покои. Изглежда, не съзнава, че е бил изоставен от придворните си, че единствените хора тук са неговите лекари и болногледачки, и ние, които споделяме затворничеството му. — Ще се опитам да не го правя отново.

— Сега ще ви оставим — казвам тихо. — Това беше голям ден за всички ни.

— Много съм уморен — казва той доверчиво. — Но наистина се надявам да се събудя утре.

— Амин — повтарям.

Той засиява като дете.

— Ще се изпълни Божията воля, всички ние сме в Неговите ръце.