Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Не — съгласявам се с нея, разбирайки, че това е най-безопасната версия за всички ни. — Нито пък аз.
Празнуваме Коледа в голямата зала на замъка Уиндзор. Това е малко празненство за едно печално намаляло домакинство, но разменяме дребни подаръци, има играчки за невръстния принц, а после, само няколко дни по-късно, кралят се събужда, и този път остава буден.
Това е чудо. Той просто отваря очи, прозява се и се оглежда наоколо си, изненадан, че седи на стол в личните си покои в Уиндзор, заобиколен от непознати. Лекарите се втурват да ни повикат, и ние двете с кралицата отиваме сами.
— По-добре да не го плашим с голяма тълпа — казва тя.
Влизаме тихо, почти сякаш се приближаваме до ранено животно, което може да се изплаши. Кралят се изправя на крака, от двете му страни стои по един лекар, за да го подкрепя. Нестабилен е, но повдига глава, когато вижда кралицата, и изрича несигурно: „Ах.“ Почти го виждам как търси името ѝ в объркания си ум.
— Маргарет — казва той най-сетне. — Маргарет Анжуйска.
Откривам, че в очите ми има сълзи, но възпирам риданията си при вида на развалината, в каквато се е превърнал този човек, роден да бъде крал на Англия и когото видях за първи път още когато беше момче, красиво като малкия Едуард Марч, синът на рода Йорк. Сега този превърнал се в празна черупка човек прави една несигурна стъпка, а кралицата му прави дълбок реверанс. Тя не посяга да го докосне, не пристъпва в обятията му. Също като Кралят на рибарите и младата му жена от легендата: тя живее с него, но никога не се докосват.
— Ваша светлост, радвам се да ви видя отново здрав — казва тя тихо.
— Болен ли съм бил?
Двете с нея разменяме потаен поглед.
— Потънахте в сън, в дълбок сън, и никой не можеше да ви събуди.
— Наистина ли? — Той прокарва ръка по главата си, и вижда за първи път белега от изгарящия компрес на ръката си. — Боже мили. Ударил ли съм се? Колко съм спал?
Тя се поколебава.
— Дълго време — казвам. — Но макар че спахте дълго, страната е в безопасност.
— Това е добре — казва той. — Ох. — Кимва на мъжете, които го крепят изправен. — Помогнете ми да отида до прозореца.
Той отива до прозореца, тътрейки крака като старец, и поглежда навън към крайречните ливади и реката, която тече между заскрежените бели брегове, точно както е текла винаги. Присвива очи от ослепителния блясък на снега.
— Много е светло — оплаква се. Обръща се и се връща при стола си. — Много съм уморен.
— Недейте!
От устните на кралицата се откъсва неволен вик.
Внимателно го настаняват обратно в стола му, и аз виждам как забелязва ремъците върху страничните облегалки и на седалката. Виждам как ги гледа замислено, примигвайки глуповато, а после се оглежда из мрачната гола стая. Поглежда масата с лекарствата. Поглежда мен.
— Колко дълго беше, Жакета?
Стисвам устни, за да се сдържа да не избухна.
— Дълго време. Но толкова се радваме, че сега сте по-добре. Ако заспите сега, ще се събудите отново, нали, ваша светлост? Ще се опитате да се събудите отново?
Наистина се страхувам, че ще заспи отново. Главата му клюма, а очите му се затварят.
— Толкова съм уморен — казва той като малко дете, и след миг заспива отново.
Оставаме да седим будни през цялата нощ, в случай, че той се събуди отново; но той не се събужда. На сутринта кралицата е бледа и изтощена от тревога. Лекарите отиват при него в седем сутринта и внимателно го докосват по рамото, шепнат в ухото му, че е сутрин, и за тяхно удивление той отваря очи и сяда в леглото си, и нарежда да отворят капаците на прозорците.
Успява да издържи до времето за обяд, точно до пладне, а после заспива отново, но се събужда за вечеря и пита за кралицата, а когато тя влиза в личните му покои, той нарежда да сложат стол за нея и я пита как е.
Стоя зад стола ѝ, докато тя му отговаря, че е добре, а после го пита, внимателно, дали си спомня, че когато е заспал, тя е очаквала дете.
Изненадата му е непресторена.
— Не! — възкликва той. — Не си спомням нищо. Дете ли казахте? Бога ми, не.
Тя кимва.
— Всъщност да. Бяхме много щастливи за това. — Показва му накита, който е наредил да изработят за нея, държала го е в ковчежето си, готова да му припомни. — Подарихте ми това, за да отпразнуваме новината.
— Така ли? — Истински възхитен е от накита. Взема го в ръка и го поглежда. — Много майсторска изработка. Сигурно съм бил доволен.
Тя преглъща.
— Бяхте. Бяхме. Цялата страна беше щастлива.
Чакаме го да попита за бебето, но той явно няма да го направи. Главата му клюмва, сякаш го оборва дрямка. Изхърква леко. Маргарет хвърля поглед към мен.