Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Знам, че на нейно място бих предпочела да узная първо най-лошото.
— Маргарет, сърцето ми се къса да ви го съобщя — негова светлост херцогът на Съмърсет е мъртъв.
За миг тя сякаш не ме чува.
— Негова светлост?
— Херцог Съмърсет.
— Мъртъв ли каза?
— Мъртъв.
— За Едмънд ли говориш?
— За Едмънд Боуфорт, да.
Сиво-сините ѝ очи бавно се пълнят със сълзи, устата ѝ потреперва, тя притиска длани към слепоочията си, сякаш главата ѝ звънти от болка.
— Не е възможно.
— Мъртъв е.
— Сигурна ли си? Човекът сигурен ли беше? Битките могат да бъдат толкова хаотични, съобщението може да е погрешно?
— Може би. Но той беше съвсем сигурен.
— Как е възможно?
Свивам рамене. Няма да ѝ разказвам подробностите сега.
— Близък бой, по улиците…
— А кралят ми изпрати съобщение със заръка да отслужа благодарствена литургия! Напълно ли е обезумял вече? Иска благодарствена служба, когато Едмънд е мъртъв? За нищо ли не го е грижа? За нищо ли?
Възцарява се мълчание, после от гърдите ѝ се откъсва разтърсваща въздишка, когато осъзнава колко голяма е загубата ѝ.
— Навярно съобщението за благодарствената литургия не е изпратено от краля — казвам. — Трябва да е била поръчана от Йоркския херцог.
— Какво ме е грижа за това? Жакета… как изобщо ще се справя без него?
Улавям ръцете ѝ, за да ѝ попреча да започне да скубе косите си.
— Маргарет, ще трябва да го понесете. Ще трябва да бъдете силна.
Тя поклаща глава, в гърлото ѝ се заражда приглушен стон.
— Жакета, как ще се справя без него? Как ще живея без него?
Обвивам ръце около нея и тя се залюлява с мен, но приглушеният, болезнен стон продължава, отново и отново:
— Как ще живея без него? Как ще оцелея тук без него?
Премествам я в голямото легло и внимателно я настанявам да си легне. Когато главата ѝ се обляга на възглавницата, сълзите отново потичат от лицето ѝ и мокрят фините бродирани завивки. Тя не пищи и не ридае, само стене зад стиснатите си зъби, сякаш се опитва да заглуши звука, но той е неудържим, като скръбта ѝ.
Вземам ръката ѝ и седя мълчаливо до нея.
— И синът ми — казва тя. — Мили Боже, моят малък син. Кой ще го научи какъв трябва да бъде един мъж? Кой ще го пази?
— Тихо — казвам безнадеждно. — Тихо.
Тя затваря очи, но сълзите все така се леят по бузите ѝ и тя все така издава онзи тих нисък звук, като животно, което изпитва смъртна болка.
После изведнъж отваря очи и леко се надига до седнало положение.
— А кралят? — пита, сякаш просто ѝ е хрумнало впоследствие. — Предполагам, че той е добре, както съобщи сам? В безопасност? Предполагам, че се е измъкнал съвсем невредим? Както винаги, хвала на Бога?
— Леко ранен е — казвам. — Но е в безопасност под грижите на Йоркския херцог. Той ще го доведе в Лондон с всички почести.
— Как ще се справя без Едмънд? — прошепва тя. — Кой ще ме закриля сега? Кой ще пази сина ми? Кой ще опази краля, и какво ще стане, ако той заспи отново?
Поклащам глава. Не мога да кажа нищо, за да я утеша, тя ще трябва да изстрада болката от загубата и да се събуди на сутринта със съзнанието, че трябва да управлява това кралство и да се изправи пред херцога на Йорк без подкрепата на любимия си мъж. Ще бъде сама. Ще трябва да бъде и майка, и баща на сина си. Ще трябва да бъде крал и кралица на Англия. И никой не бива никога да узнае, никой не бива никога да предполага, че сърцето ѝ е разбито.
В следващите няколко дни тя не прилича на Маргарет Анжуйска, а на неин призрак. Изгубва гласа си, като онемяла е. Казвам на придворните ѝ дами, че шокът е предизвикал болка в гърлото ѝ, като при простуда, и че тя трябва да си почива. Но в потъналата ѝ в сенки стая, където тя седи, безмълвно притиснала ръка към сърцето си, виждам, че удържайки риданията си, тя се дави в собствената си скръб. Не смее да издаде нито звук, защото стори ли го, ще запищи.
В Лондон се разиграва ужасно представление. Кралят, самозабравил се, забравил положението си, свещеното доверие, оказано му от Бога, отива в катедралата „Сейнт Пол“ за нова коронация. Не го коронясва архиепископ; това е имитация на истинско коронясване, Ричард Йоркски е този, който поставя короната върху главата на краля. В очите на стотиците хора, които се тълпят в катедралата, и на хилядите, които научават за церемонията, един братовчед с кралска кръв предава короната на друг, сякаш са равни, сякаш покорството е въпрос на избор.
Отнасям тази вест на кралицата, докато тя продължава да седи на тъмно, и тя се изправя, нестабилно, сякаш си припомня как да ходи.