Повелителка на реките

— Ще потегли тържествено — казва пратеникът безрадостно. — С добрия си приятел Йоркския херцог от едната си страна, с Ричард Невил, граф Солсбъри, от другата, и сина на графа, младият граф Уорик, героя на битката, начело, носещ меча на краля.

— Процесия ли ще бъде това?

— Триумфално шествие, за някои от тях.

— Фамилията Йорк държи краля в плен, носят меча му пред себе си, и идват към Лондон?

— Той ще се появи с корона на главата, така че всички да знаят, че е добре, и че в момента е с ума си. В катедралата „Сейнт Пол“. А Йоркският херцог ще положи короната на главата му.

— С короната?

Трудно е да не потръпна. Това е свещен миг в едно царуване — когато кралят се показва пред своя народ отново с короната от своята коронация. Целта е да се покаже на света, че кралят се е върнал при тях, че отново е в силата си. Но този път ще бъде различно. Това представяне ще покаже на света, че кралят е изгубил силата и властта си. Той ще покаже на света, че Йоркският херцог държи короната, но му позволява да я носи.

— Ще позволи на херцога да го коронова?

— И всички ще знаем, че на разногласията им е сложен край.

Хвърлям поглед към вратата. Знам, че Маргарет ще ме чака, и ще трябва да ѝ съобщя, че херцог Съмърсет е мъртъв, а съпругът ѝ — в ръцете на нейния враг.

— Не е възможно някой да мисли, че това е траен мир — казвам тихо. — Не е възможно някой да мисли, че споровете са решени. Това е началото на кръвопролитие, а не краят му.

— По-добре ще е да мислят така, защото дори разговорите за битката ще бъдат считани за държавна измяна — казва той мрачно. — Казват, че трябва да забравим за това. Когато потеглях, приемаха закон, по силата на който никой от нас не трябва да казва нищо. Сякаш никога не е било. Какво ще кажете за това, а? Прокараха закон, за да ни наредят да си мълчим.

— Очакват хората да се държат, сякаш нищо не се е случило? — възкликвам.

Усмивката му е мрачна.

— Защо не? Това не беше голяма битка, милейди. Не беше особено славна. Най-великият херцог се скри в една кръчма и срещна смъртта си на прага ѝ. Всичко свърши за половин час, а кралят дори не извади меча си от ножницата. Намериха го да се крие в работилницата на един кожар сред одраните кожи, и преследваха армията му през свинарниците и градините. Никой от нас няма да помни с гордост тази битка. Никой няма да разказва това край огнището след десет години. Никой няма да разкаже на внука си за това. Всички ние, които бяхме там, с радост ще го забравим. Не може да се каже, че сме били малцина щастливци, шепа братя19.

Чакам в покоите на Маргарет тя да се върне с придворните от благодарствената молитва за оцеляването на краля. Когато вижда мрачното ми лице, заявява, че е уморена и ще поседи насаме с мен. Когато вратата се затваря след последните придворни дами, започвам да измъквам иглите от косата ѝ.

Тя стисва ръката ми.

— Недей, Жакета. Не мога да търпя дори да ме докосват. Само ми кажи. Лошо е, нали?