Повелителка на реките

Кралицата се изправя, аз отивам да застана до нея. Тя трепери леко, но лицето, което показва пред всички, е спокойно и решително.

— Можете да влезете и да ми предадете съобщението си — казва тя.

Пратеникът влиза с едри крачки и пада на едно коляно, с шапка в ръка.

— От негова светлост краля — казва той и показва един пръстен в стиснатия си юмрук. Маргарет ми кимва, аз се приближавам и вземам пръстена.

— Какво е съобщението ви?

— Негова светлост кралят ви желае всичко добро, а на принца изпраща благословията си.

Маргарет кимва.

— Казва, че тази вечер е в добра компания със своя благороден сродник, Йоркския херцог, и утре ще дойде в Лондон, съпроводен от негова светлост.

Дълго сдържаният дъх на Маргарет излиза като леко съскане.

— Кралят ви поръчва да не падате духом и казва, че Бог ще се погрижи за всичко, и че всичко ще бъде наред.

— А за битката?

Пратеникът вдига поглед към нея.

— Не изпрати съобщение за битката.

Тя прехапва долната си устна:

— Нещо друго?

— Моли вас и придворните да въздадете благодарност за спасяването му от опасност през същия този ден.

— Ще го направим — казва Маргарет. Толкова се гордея със сдържаността и достойнството ѝ, че леко слагам длан на гърба ѝ, в потайна ласка. Тя обръща глава и прошепва: „Задръж го, когато си тръгва, и разбери какво става, в името Божие!“ — а после се обръща към дамите си и казва: — Веднага ще отида да отправя благодарствена молитва за безопасността на краля, а дворът ще ме придружи.

Тя излиза първа от покоите и се отправя към параклиса, а придворните нямат друг избор, освен да я последват. Пратеникът понечва да се нареди отзад при тях; но аз докосвам ръкава му, хващам го за ръката, дръпвам го в един удобен ъгъл, сякаш е плашлив кон, и заставам така, че да попреча на някой друг да се добере до него.

— Какво се е случило? — питам рязко. — Кралицата иска да знае.

— Предадох съобщението, както ми наредиха — казва той.

— Не съобщението, глупако. Какво стана през деня? Какво видя?

Той поклаща глава.

— Нямаше голямо сражение, битката се водеше из улиците, дворовете и кръчмите. Повече приличаше на кръчмарска свада, отколкото на битка.

— Видя ли краля?

Той хвърля поглед наоколо, сякаш се бои, че хората могат да подслушат думите му, и казва:

— Една стрела го улучи във врата.

Ахвам.

Пратеникът кимва, очите му са така окръглени от потрес, както и моите:

— Знам.

— Как изобщо се е озовал на такова място, че да го улучат? — питам ожесточено.

— Защото граф Уорик преведе стрелците си през улиците, нагоре из градините, те се появяваха изневиделица по тесните улички. Не излезе на главния път, както очакваха всички. Никой не беше готов за такова настъпление от негова страна. Не мисля, че някой преди е водил атака по този начин.