Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
А на хълма окаяната банда гледала как угасват двете малки купчинки жар. Оклюмали, стиснали устни, с наведени очи бандитите седели на земята и се вслушвали в стоновете на другаря им долу. Той бил силен човек и дълго се мъчил, преди да умре; стоновете му били ту високи, ту тихи, сякаш се оплаквал на някого. От време на време раненият извиквал остро, а после почвал да бърбори несвързано дълги и неразбираеми жалби. Нито за миг не млъквал.
— Каква полза? — невъзмутимо забелязал Браун, като видял, че американецът псува тихичко и се готви да слезе от хълма.
— Е, добре — съгласил се дезертьорът и тръгнал неохотно назад. — На ранения там не можем помогна. Но виковете му ще разколебаят останалите, капитане.
— Вода! — извикал раненият учудващо силно и ясно, после отново застенал.
— Да, вода. Водата би сложила край на това — измърморил другият на себе си. — Ще има много вода. Приливът започна.
Когато водата придошла, тя прекратила жалбите и стоновете на ранения и зората била близо; тогава Браун — подпрял с длан брадата си, той гледал към Патусан като към някаква непристъпна планина — чул кратък, звънък изстрел от пиринчен шестфунтов топ някъде далеч в селището.
— Какво е това? — попитал той Корнелиус, който се въртял край него.
Корнелиус се ослушал. Глух шум се разнесъл над селището надолу по реката. Отекнало биене на голям барабан, други му запригласяли с вибриращ тътен. Малки светлинки заблещукали в тъмната половина на селото, а там, където горели огньовете, се вдигнала тиха и проточена глъчка.
— Върнал се е — казал Корнелиус.
— Как? Вече? Уверен ли сте? — попитал Браун.
— Да, да! Уверен съм. Чуйте глъчката.
— Защо вдигат такъв шум? — полюбопитствувал Браун.
— От радост! — изсумтял Корнелиус. — Тук той е много важна личност и все пак знае не повече от едно дете, затова те шумят, за да му доставят удоволствие, тъй като нищо друго не могат да измислят.
— Чуйте — казал Браун, — как да се добера до него?
— Той сам ще дойде при вас — заявил Корнелиус.
— Какво искате да кажете? Ще дойде тук като на разходка?
Корнелиус енергично закимал в мрака.
— Да. Ще дойде право тук и ще говори с вас. Той е просто глупак. Ще видите какъв глупак е.
Браун не вярвал.
— Ще видите, ще видите! — повтарял Корнелиус. — Той не се бои, от нищо не се бои. Ще дойде и ще ви заповяда да оставите народа му на мира. Всички трябва да оставят народа му на мира. Той е като малко дете. Ще дойде веднага при вас.
Уви, той добре познавал Джим — този „подъл, мъничък пор“, както го наричаше Браун пред мен.
— Да, разбира се — продължавал португалецът с жар, — а после, капитане, заповядайте на онзи, високия човек с пушката, да го застреля. Вие само убийте него и тогава всички така ще се изплашат, че ще можете да направите с тях всичко, каквото пожелаете… да получите всичко, каквото ви трябва… да си отидете, когато пожелаете. Ха-ха-ха! Чудесно…
Той едва не подскочил от нетърпение, а Браун, като го погледнал през рамо, видял в безжалостните лъчи на зората своите хора, целите мокри от росата; те седели между купчинките студена пепел и смет измъчени, потиснати, дрипави.
Глава четиридесет и първа
Огньовете пламтели ярко на западния бряг до последната минута, преди да стане съвсем светло, а после Браун видял сред пъстроцветните фигури, които стояли неподвижно между предните къщи, един човек в европейски дрехи и тропически шлем; той бил целият в бяло.
— Ето го, гледайте, гледайте! — възбудено извикал Корнелиус.
Хората на Браун скочили до един на крака и като се струпали зад гърба му, опулили мътните си очи. Групата тъмнолики хора с ярки одежди и човекът в бяло, който стоял в средата, наблюдавали хълма. Браун видял как се вдигали голите ръце, за да заслонят очите от слънцето, видял как други туземци сочели нещо. Какво трябвало да направи той? Огледал се наоколо: навсякъде пред него се възправяли гори, които ограждали като стена арената на неравния бой. Още веднъж Браун погледнал своите хора. Презрение, умора, жажда за живот, желание още веднъж да си опита щастието, да потърси друг гроб напирали в гърдите му. По очертанията на бялата фигура му се сторило, че човекът, който се опирал на мощта на цялата страна, разглежда позицията му с бинокъл. Браун скочил на дънера и вдигнал ръцете си с дланите навън. Пъстроцветната група се затворила около белия човек, после се разтворила още два пъти, преди той да се отдели от нея веднага и да тръгне бавно напред самичък. Браун стоял на дънера до момента, в който Джим, като ту се появявал, ту се изгубвал между бодливите храсти, дошъл почти до самата рекичка; тогава Браун скочил от дървото и заслизал към него.