Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

„Нима се срещнахме, за да си разправяме един другиму историите? — попитах го аз. — Може би ще започнете вие пръв. Не? Е, да си призная, никакво желание нямам да слушам. Оставете вашата история за себе си. Зная, че тя не е по-добра от моята. Живеех — същото сте правили и вие, макар да говорите така, като че сте един от онези, които би трябвало да имат крила, та да не стъпват на мръсната земя. Да, земята е мръсна. А аз нямам никакви крила. Аз съм тук, защото веднъж в живота си се изплаших. Искате ли да знаете от какво? От затвора! Ето какво ме плаши и вие можете да го знаете — щом толкова искате. Не питам какво е изплашило вас и ви е тикнало в тази проклета дупка, където, както изглежда, доста богатство сте натрупали. Такъв е вашият късмет, а пък моят — да моля за милостта да бъда застрелян веднага или да ме изритат оттук, предоставяйки ми възможността да умра от глад, където пожелая.“

Изнемощялото му тяло трепереше. Браун бе обзет от такава страстна, такава тържествуваща злоба, че самата смърт, която го чакаше в тази колиба, сякаш отстъпи от него в уплаха. Призракът на безумното му себелюбие се възправяше сред дрипите и нищетата като над ужасите на някой гроб. Невъзможно бе да се отгатне много ли е лъгал той тогава Джим, колко лъжеше сега мене и колко самия себе си. Суетността грубо се надсмива над нашата памет и е необходимо притворство, за да се оживи истинската страст. Застанал под маската на просяк пред вратите на другия свят, Браун удряше на този свят плесница, оплюваше го, стоварваше върху него безкрайното си презрение и възмущение, което се таеше в неговите злодеяния. Той бе надвил всички — мъже, жени, диваци, търговци, разбойници, мисионери; надви и Джим. Не му завиждах за този триумф in articu-lo mortis!119, не завиждах на почти посмъртната му илюзия, че е стъпкал цялата земя под краката си. Докато Браун се хвалеше, гърчейки се отвратително от болка, аз неволно си спомних забавните слухове, които се носеха за него по време на най-голямото му величие, когато в продължение на година, а може би и повече корабът на Джентълмена Браун всеки ден се навъртал край едно островче, оградено със зеленина, където на белия бряг се виждала една черна точка — сградата на мисията; като слизал на брега, Джентълмена Браун се мъчел да очарова една романтична жена, която не можела да свикне с живота в Меланезия, а мъжът й хранел надежди, че Браун ще се върне в благочестивия път. Разказваха, че бедният мисионер изразил намерение да склони „капитан Браун да води по-добър живот“.